12
Боб Дженкинс седеше с ръце, скръстени на гърдите, като че ли му беше студено. На една част от него и беше студено, но това не беше физически студ. Мразът идваше от главата му. Нещо не беше в ред.
Не знаеше какво беше то, но нещо не беше в ред. Нещо не си беше на мястото… или беше загубено… или забравено. Или бяха направили грешка, или щяха да направят. Чувството го глождеше като някаква болка, чието място не можеше да се определи, за да се установи каква точно е тя. Това чувство на грешка почти изкристализираше в мисъл… и после побягваше отново като някакво малко не съвсем питомно животинче.
Нещо погрешно.
Или не на място. Или загубено. Или забравено.
Пред него Албърт и Бетани доволни се прегръщаха. Зад тях Руди Уоруик седеше със затворени очи, мърдаше с устни и стискаше в юмрук зърната на броеницата си. Оттатък пътеката Лоръл Стивънсън седеше до Дина, държеше едната й ръка и нежно я галеше.
Погрешно.
Боб вдигна сенника си, надникна навън и отново бързо го спусна. Видяното не можеше да събуди никаква рационална мисъл, а само да я премахне. Това, което се намираше под самолета, беше абсолютна лудост.
„Трябва да ги предупредя. Трябва. Те отиват напред според моята хипотеза, но ако хипотезата ми по някакъв начин се окаже погрешна — и опасна — аз трябва да ги предупредя.“
Да ги предупреди за какво?
Отново то почти просветна в съсредоточените му мисли, после избяга — стана просто сянка между сенките… но сянка със светещи подивели очи.
Той рязко откопча предпазния си колан и се изправи.
Албърт се огледа.
— Какво правите?
— Кливланд — каза Боб раздразнено и тръгна по пътеката към опашката на самолета, като все още се опитваше да открие причината, която беше включила този вътрешен алармен сигнал.
13
Брайън откъсна очи от небето — на което вече отново се показваха признаци на просветляване — за достатъчно дълго време, за да хвърли бързо поглед първо към показанията на инерциалната навигационна система и после към кръга върху картата си. Вече излизаха от него. Ако разкъсването на времето беше все още тук, скоро щяха да го видят. Ако не го видеха, смяташе сам да поеме управлението и да направи кръг за нов подход на малко по-различна височина и под малко по-различен ъгъл. Това щеше да се отрази зле на положението е горивото им, което вече беше намаляло, но доколкото и бездруго цялата работа беше вероятно безнадеждна, това нямаше голямо зна…
— Брайън? — Гласът на Ник беше неспокоен. — Брайън? Мисля, че виждам нещо.
14
Боб Дженкинс стигна до задната част на самолета, направи „кръгом“ и бавно тръгна обратно по пътеката, като минаваше покрай редиците празни седалки. Гледаше предметите върху седалките и по пода: чантички… очила… ръчни часовници… джобен часовник… две износени парчета метал с форма на полумесец, които вероятно бяха капачета на токове… зъбни пломби… венчални пръстени…
„Нещо не е наред.“
Сериозно? Наистина ли беше така, или всичко беше само резултат от работата на преуморения му мозък, който постоянно се връщаше неизвестно върху какво? От мисловния еквивалент на уморен мускул, който не може да спре да се свива.
„Престани“ — заповяда си той, но не успя да го направи.
„Ако има нещо наистина лошо, защо не можеш да го видиш? Нали каза на момчето, че си вадиш хляба с дедукцията? Нали си написал четирийсет криминални романа, поне дузина от тях наистина съвсем добри? Нали един известен критик нарече «Спящата мадона» шедьовър на логиката, когато…“
Боб Дженкинс замръзна на място, очите му се разшириха. Застинаха върху едно място отляво в предната част на салона. Там беше мъжът с черната брада — отново се беше унесъл и блажено хъркаше. Плахото животно в главата на Боб най-сетне страхливо запълзя към светлината. Само че не беше малко, както си беше мислил. Това беше грешката му. Понякога не можеш да видиш нещата, защото са твърде малки, а понякога не обръщаш внимание на други, защото са твърде големи, твърде очевидни.
„Спящата мадона“.
Спящият мъж.
Той отвори уста и се опита да изкрещи, но не излезе никакъв звук. Гърлото му беше блокирало. Ужас, голям колкото слон, беше затиснал гърдите му. Той пак се опита да изкрещи и успя да изтръгне само скърцане без дишане. Спяща мадона, спящ мъж.
„Те — оцелелите, всички бяха заспали.“
„Сега — с изключение на брадатия мъж, никой не беше заспал.“
Боб отвори уста още веднъж — опита се още веднъж да изкрещя и още веднъж не излезе нищо.