15
— Исусе Христе — прошепна Брайън.
Разкъсването на времето беше на деветдесет мили пред тях, от дясната страна на носа на „Боинг 767“, на не повече от седем или осем градуса встрани. И да се беше изместило, не беше много — Брайън пред — положи, че лекото отклонение беше резултат на дребна грешка в навигацията.
Беше ромбоидна дупка в действителността — но не черна дупка. Въртеше се, осветена в слаба розово виолетова светлина — като северно сияние. Брайън виждаше звездите зад нея, но те също трептяха. Широка бяла лента от пара бавно се движеше навътре или навън от увисналата в небето форма. Приличаше на някакво странно, небесно шосе.
„Можем да се насочим право в него — помнещ възбуден Брайън. — По-добро е от сигнала на навигационната система!“
— Стигнахме! — каза той, разсмя се идиотски и размаха стиснатите си юмруци във въздуха.
— Широко е поне две мили — прошепна Ник. — Боже, Брайън, колко други самолети са минали през него според теб?
— Не знам — каза Брайън, — но се обзалагам на каквото пожелаеш, че ние сме единственият, който е тръгнал да се връща обратно.
Той включи радиоуредбата.
— Дами и господа, открихме това, което търсехме. — В дрезгавия му глас прозвуча триумф и облекчение. — Не знам точно какво ще се случи после, нито как, нито защо, но пред нас има нещо, което прилича на извънредно голяма врата на капан в небето. Смятам да се насоча право в средата й. Заедно ще открием какво има от другата страна. Точно сега бих желал да затегнете предпазните колани и…
Точно тогава Боб Дженкинс с луда скорост се понесе по пътеката и закрещя с пълната сила на дробовете си:
— Не! Не! Ако направите това, всички ще умрем! Обърнете! Трябва да обърнете!
Брайън се завъртя на седалката си и размени озадачен поглед с Ник.
Ник разкопча предпазния си колан и стана.
— Това е Боб Дженкинс — каза той. — Нервите му не са издържали. Продължавай, Брайън. Аз ще се оправя с него.
— Добре — каза Брайън. — Просто не го пускай тук. Не ми се иска да ме сграбчи точно в момента, когато не трябва и да ни запрати в ръба на онова нещо.
Той изключи автопилота и сам пое управлението на „Боинг“-а. Когато зави към дългия, светещ отвор, подът леко се наклони надясно. Отворът сякаш се плъзна по небето, докато застана точно пред носа на самолета. Сега се чуваше звук, смесващ се с тътена на реактивните мотори — дълбок, вибриращ звук, като звук на гигантски дизел, работещ на празен ход. Когато се доближиха до реката от пара (сега той видя, тя се втичаше в дупката, а не излизаше от нея), Брайън започна да долавя проблясъци на цветове зелен, син, виолетов, червен, бонбоненорозов.
„Първите истински цветове, които виждам в този свят“ — помисли си той.
Зад него Боб Дженкинс спринтира през салона на първа класа, продължи по тесния проход, който водеше към сервизното помещение… и попадна право в очакващите ръце на Ник.
— Кротко, приятелю — успокоя го Ник, — Сега всичко ще бъде наред.
— Не! — Боб се задърпа яростно, но Ник го държеше така леко, както човек може да задържи съпротивляващо се котенце. — Не, вие не разбирате! Той трябва да обърне! Трябва да обърне, преди да е станало твърде късно!
Ник отмести писателя от вратата на кабината и го избута обратно в първа класа.
— Сега ще седнем тук и ще се притегнем здраво, нали? — каза той със същия утешаващ, дружески глас. — Може да има малко подскачане.
За Брайън гласът на Ник беше само тих, неясен звук. След като влезе в широкия поток от пара, който се вливаше в разкъсването на времето, той почувства как някаква голяма и необикновена силна ръка хваща самолета и усърдно го насочва напред. Улови се, че мисли за дехерметизацията при полета от Токио към Лос Анджелис и как бързо излиза въздухът от каквато и да е дупка в условията на високо налягане.
„Като че ли целият ТОЗИ свят — или онова, което, е останало от него — изтича през тази дупка“ — помисли си той и после странната и зловеща фраза от съня му се яви отново: „САМО ЗА ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ“.
Сега разкъсването, лежеше неподвижно пред носа на самолета и бързо нарастваше.
„Влизаме — помисли той. — Бог да ни е на помощ, наистина влизаме.“
16
Боб продължи да се съпротивлява, докато Ник го прикрепи към една от седалките на първа класа с една ръка и се опита да стегне собствения си предпазен колан с другата. Боб беше дребен, слаб мъж, със сигурност не повече от шейсет и пет кила с мокря дрехи, но паниката му придаваше сили и това създаваше големи трудности.
— Наистина всичко ще е наред, приятелче — каза Ник. Най-накрая успя да закопчае колана на Боб. — Ние сме там, откъдето преминахме, нали?