— Говори капитан Енгъл. Съжалявам за станалото. Беше доста страшно, но сега сме наред. Таблото ми свети зелено. Нека повторя, че намерихме това, което търсехме но?
Изведнъж изключи.
Останалите чакаха. Бетани Симс хлипаше на гърдите на Албърт. Зад него Руди все още си казваше молитвата.
21
Брайън прекъсна предаването, защото усети, че зад него стои Боб Дженкинс. Писателят се тресеше, върху панталоните му имаше мокро петно, устата му беше някак странно хлътнала… но изглеждаше, че се владееше. Ник. Тежко седна в креслото на втория пилот в потръпна от болка. Все още придържаше ръката си. Тя беше започнала да се подува.
— Защо, по дяволите, беше всичко това? — сърдито попита Брайън. — Малко по-силна буря и каруцата щеше да се разбие на десет хиляди парчета.
— Може ли да говоря по това нещо? — попита Боб и посочи към ключа с надпис „РАДИОУРЕДБА“.
— Да, но?
Тогава нека го направя. Брайън започна да протестира, но после размисли. Щракна ключа.
— Започвайте, включено е. — После повтори: — И внимавайте.
— Слушайте ме, всички! — извика Боб.
Отзад се чу пронизително свирене от микрофонния ефект.
— Просто говорете нормално — каза Брайън. — Ще им спукате тъпанчетата.
Боб направи видимо усилие да се концентрира, после заговори по-тихо.
— Трябваше да се обърнем обратно и го направихме. Капитанът ми обясни, че едва сме успели! Бяхме изключителни късметлии… и също изключително глупави. Забравихме най-елементарното нещо, виждате ли, въпреки не ни беше под носа през цялото време. Когато сме преминали през разкъсването на времето първия път, всички на самолета, които са били будни, са изчезнали.
Брайън подскочи на мястото си. Почувства се, сякаш някой го беше полял със студена вода. Пред Носа на „Боинг 767“ на около трийсет мили в небето отново се беше появила слабо светещата ромбоидна форма, подобна на някакъв гигантски полускъпоценен камък. Сякаш му се надсмиваше.
— Ние всички сме будни — каза Боб. (В главния салон Албърт погледна към мъжа с черната брада, който лежеше неподвижно на пътеката, и си помисли: „С едно изключение.“) — Логиката подсказва, че ако се опитаме да преминем по същия начин, ще изчезнем. — Той се замисли за миг и довърши: — Това е всичко.
Брайън автоматично изключи канала на радиоуредбата. Зад него Ник се разсмя с болезнен, недоверчив смях.
— Това е всичко? Това, по дяволите, е всичко… Какво да направим?
Брайън го погледна и не отговори. Не отговори и Боб Дженкинс.
22
Бетани вдигна глава и погледна напрегнатото, объркано лице на Албърт.
— Трябва да заспим? Как да направим това? През целия ми живот никога не ми се е спяло по-малко!
— Не знам. — Той с надежда погледна през прохода към Лоръл. Тя вече клатеше глава. Желаеше да може да заспи — просто да заспи и да накара целия този кошмар да отмине — но подобно на Бетани никога в целия й живот това не беше й изглеждало по-невъзможно.
23
Боб направи крачка, напред и се загледа в нямо вцепенение през прозореца на кабината. След един дълъг миг каза с тих, разтревожен глас:
— Значи така изглеждало това.
В главата на Брайън изскочи един ред от някаква рок песничка: „можеш да гледаш, но не пипай.“ той погледна към светлинните индикатори за горивото. Видяното никак не го успокои и той безпомощно вдигна очи към Ник. Както и останалите, той не се беше чувствал толкова буден никога през живота си.
— Не знам какво ще правим сега — каза той, — но ако ще се опитваме да влезем през тази дупка, то трябва да е скоро. Горивото, което имаме, ще ни стигне още за час, може би малко повече. После край. Някакви идеи?
Ник наведе глава, все още придържайки подутата си ръка. След една-две секунди вдигна очи.
— Да — каза той. — Всъщност аз имам. Хората, които летят рядко, слагат предписаните им лекарства в ръчния си багаж — за да са им подръка, в случай че багажът им се окаже на другия край на света и трябват дни, за да си го получат обратно. Ако поровим в ръчните чанти, със сигурност ще намерим големи количества успокояващи. Дори не трябва да изваждаме чантите от багажника — ако се съди по одевешните трясъци, повечето от тях вече са на пода? Какво? Какво му става?
Имаше предвид Боб Дженкинс, който беше започнал да клати глава веднага, щом от устата на Ник изскочи фразата „предписаните им лекарства“.
— Знаещ ли нещо за успокояващи, предписани по рецепта? — попита той Ник.