— Е, но-добре от нищо. Току-що прегледах коректурите на последното произведение на нашия човек. То е направо великолепно. Чуй само:
Ако и ти можеше да ми напишеш нещо подобно…
Ланселот повдигнал вежди. Устните му се извили презрително.
— Малкото произведенийце, което съм съчинил, не е подобно.
— О, значи все пак си написал нещо?
— Най-обикновено лирично откровение. Ако благоволиш да го чуеш…
— Давай, момчето ми.
Ланселот измъкнал ръкописа и си прочистил гърлото. След което зачел с нисък музикален глас:
от Л. Басингтън Мълинър
(Правата запазени на всички езици, включително скандинавските) (Драматургичните, кинематографските и музикалните права върху настоящата тренодия са строго охранявани. За заявки за същите се обърнете към Автора)
— Какво е тренодия? — изнедоумявал господин Бригс.
— Това — отвърнал Ланселот.
И като прочистил повторно гърло, продължил:
Черни клонища
Досущ
Като ръце просъхнали мъртвешки
на фона на небето дваж по-черно:
Пронизващи ветрища
горчиви кат хапежа
на грехове полузабвени;
прелитат прилепи гробовно над глави,
а на земята
червеи,
жаби крастави,
гущери
и неназоваема пълзяща твар.
Навред навред разруха
прокоба,
диспепсия,
и отчаянието черно.
Аз прилеп съм понесен
през въздуха на Съдбата!
Аз червей съм пълзящ
през блатото на разочарованието!
Аз жаба съм отчаяна, затуй страдам
от лошо храносмилане.
Тук направил пауза. Очите на вуйчо му се били оцъклили като на неназоваема пълзяща крастава жаба.
— Какво беше това? — прошепнал господин Бригс.
Макар на Ланселот да му се сторило невероятно, че неговата поема е в състояние да крие някаква сянка на неяснота дори за най-сакатия интелект, той все пак обяснил:
— Това нещо е символично. То се опитва да проникне в състоянието на духа човешки, който още не е пробвал туршиите на Бригс. Единственото ми изискване е да бъде отпечатано ръчно върху тъмнокремава пергаментоподобна хартия.
— Така ли? — попитал господин Бригс, докато натискал звънеца.
— С позлатени краища. Изданието, естествено, трябва да е подвързано с кожа, за предпочитане в люляков цвят, в ограничен тираж от сто и един екземпляра. Всеки от тях ще е лично подписан от мен…
— Звъннахте ли, сър? — попитал икономът, цъфнал на прага.
Господин Бригс кимнал лаконично.
— Бюстридж — казал той, — би ли изхвърлил господин Ланселот навън?
— Много добре, сър.
— И се погрижи — продължи господин Бригс, след като лично надзирал изпълнението на нареждането му от прозореца на библиотеката, — никога вече да не се вясва на прага ми. А като приключиш, Бюстридж, веднага се обади на адвокатите ми. Искам да нанеса някои промени в завещанието си.
Младостта е устойчив период в живота на човека. С пометени житейски перспективи и едра синина върху личността, която твърде затруднявала вървежа и седежа, човек би допуснал, че завръщането на Ланселот Мълинър от дома на вуйчо му би наподобявало същото на покойния Наполеон от Москва. Да, ама не. Какво значение, питал се Ланселот, докато се извозвал към лоното на цивилизацията на горния етаж на един автобус, имат парите? Любовта, истинската любов означавала всичко. Той щял да се яви при лорд Бидълкоум и да му съобщи това с няколко подбрани с много вкус уместни фрази. А милордът, трогнат от неговото експресивно красноречие, несъмнено щял да пророни благородническа сълза и незабавно да нареди бързоходното отпочване на приготовления за вдигането на тежка сватба — тази на Ланселот и Анджела, защото това било името й, както най-сетне научил. И тази картина така го въодушевила, че той се разпял и щял несъмнено да продължи да оглася мелодично транспортното средство, ако кондукторът доста нервно не му наредил да си затваря устата, за да не му я затвори с ритник. Затова бил принуден да си сложи тапата до Хайд Парк Корнър, където слязъл.
Резиденцията на граф Бидълскоум била на площад Бъркли. Ланселот натиснал звънеца и вратата тутакси била препречена от масивен иконом.
— Никакви просеци, улични търговци и листовки — казал същият.
— Желая да се видя с лорд Бидълскоум.