Ланселот обаче тутакси изхвърлил непознатия от мислите си. Цялото му съзнание сега било съсредоточено върху предстоящата среща с Анджела, тъй като бил решил, че единствено му оставало да я издири в нейния клуб, където несъмнено си прекарвала следобеда, и да я умолява коленопреклонно да следва повелите на сърцето си, да зареже родители и богати ухажори и да се присъедини към единствения, съдбовно предопределен мъж, с когото да сподели почтена бедност, подсладена с любов и неримувана поезия.
Щом пристигнал в „Червило и пудра“, наредил на портиера да я издири и последният изстрелял едно пиколо с униформа, обсипана с копчета, в билярдната, където Анджела съдийствала на турнира на дебютантките от тазгодишния светски сезон. И не след дълго сърцето му подскочило чувствено, докато я съзерцавал с умиление как се приближава към него като въплъщение на самата ефирна Пролет. Пушела цигара в дълго цигаре и, за да го види по-добре, си била завряла монокъл в дясното око.
— Здрасти, момко — поздравила Анджела. — Какви ги дириш тук? Говори бързо, че нямам време.
— Анджела — започнал Ланселот, — идвам да докладвам за непредвидена засечка в набелязаната при миналата ни среща програма. Бях при вуйчо и той ми отряза квитанцията. Дори ме задраска от завещанието си.
— Значи нищо не се задава оттам? — замислено задъвкала устни Анджела.
— Нищичко. Ала какво от това? Та нали аз имам теб и ти имаш мен? Парите са плява, Любовта е всичко. Да, Любовта е небесна светлина, искрица безсмъртен огън, даден ни за пречистване от долни желания. Дай ми да живея само от Любов и нека светът ходи да се дави. Ако животът е цвете, то аз ще откъсна моето. Ела, Анджела, нека прочетем заедно книга, по-затрогваща от Корана, по-красноречива от Шекспир. Нека прочетем книгата на всички книги, бисерът на световната литература — железопътния указател на Брадшо. Ще отворим на произволна страница и ще боднем с пръст, пък ще поемем, накъдето той ни покаже, за да живеем вечно с нашето щастие. О, Анджела, нека…
— Съжалявам — прекъснало го момичето. — Първис печели. Надпреварата в крайна сметка се проведе точно според таблицата. По едно време бая си помислих, че ще го избуташ до парапета, за да спечелиш в последната минута с една глава преднина, ала явно тая няма да я бъде. Моите съболезнования, момчето ми, но ние с теб бяхме дотук.
Ланселот се олюлял.
— Искаш да кажеш, че ще се омъжиш за този Първис?
— Намини след месец в църквата „Сейнт Джордж“ на площад Ханоувър и сам ще се убедиш.
— Ще му позволиш да те купи със златото си?
— Не забравяй диамантите.
— Нима любовта я нямаш за нищо? Нали ме обичаш?
— Разбира се, че те обичам, пустинни мой кралю. Като завъртиш крак с леко гърчаво завършително приклякане, все едно, че ям яйца на калугерица в нова рокля под акомпанимента на джаз-бенд. — Тя въздъхнала. — Да, обичам те, Ланселот. При това жените не са като мъжете. Те не даряват с обич всеки срещнат. Отдаде ли жена сърцето си, то е за вечни времена. Ще минат години и ти вече на нищо няма да мязаш, ала аз не ще те забравя. Но тъй като не чувам подрънкване в портфейла ти… — Тя повикала портиера. — Марджърисън!
— Да, милейди?
— Вали ли навън?
— Не, милейди.
— Чисти ли са стъпалата пред входа?
— Да, милейди.
— В такъв случай изхвърли господин Мълинър.
Ланселот се облегнал на перилата на „Червило и пудра“ и се взрял през черната мъгла към един свят, който се надигал и отпускал пред очите му на мътни вълни и заплашвал да се разпадне в руини и непрогледен хаос. Голяма работа, казал си той горчиво, като се разпадне. Хич не му пукало. Ако площад Сиймор на запад от него и Чарлс Стрийт на изток се засилели, подскочели и се приземяли по задник, те едва ли щели да допринесат съществено към бръмчащия вреж и кипеж в главата му. Ако искате да знаете, дори щяло да му стане приятно.
Яростта, също като на площад Бъркли, го била лишила от речеви способности. Ала неговите ръце, чело, рамене, устни, нос и дори клепките му били заредени до пръсване с безмълвно красноречие. Шавал агонизиращо с вежди. Загребвал въздух с шепи. Нищо не му оставало вече, мислел си той, докато оправял изкълченото си ухо, освен да сложи край на тези мъки. Да, казал си, като свил и отпуснал мускулите на лицето си, сега го очаквала единствено Смъртта.