Ланселот, рицарят на каруцата

Кретиен дьо Троа Ланселот, рицарят на каруцата

Любезна дама от Шампан1
от мене пожела роман.
Ще почна, над перото сведен,
като човек изцяло предан,
с каквото може в тоя свят
и с безкористие богат.
Упрекнат ли го, че това е
с едничка цел — да я ласкае,
ще потвърдим и той, и аз:
стои със знатност тя над нас,
а и над всички дами тук,
тъй както полъхът от юг
над хладната априлска сприя.
Повярвайте, не съм от тия,
ласкаещите свойта дама.
Да кажа: „Диамантът няма
как да не заслепи рубина,
тъй както моята графиня
кралиците“ — ала защо,
без мене истина е то.
А всички нейни препоръки
са по-добри от мойте мъки
и смисъла, избран от мен.

Започва книга Кретиен
за рицар на една каруца,
след препоръките скрибуца перото,
няма миг покой —
и нищо не прибавя той
освен усърдие и бдение.2

И казва, че на Възнесение3
бе двора крал Артур събрал,4
тъй както редно е за крал
с богата и красива свита.5
След яденето до насита
на масата остана краля.
Кралицата стоеше в зала6
с барони надошли безброй,
край тях пък се въртяха рой
създания с вълшебства женски,
говорещи добре на френски.
А след шетнята Ке седеше,7
до конетаблите ядеше.8
Над този благороден мъж
яви се рицар изведнъж,
добре облечен, притъкмен,
а и добре въоръжен.
И рицаря с одежди скъпи
след миг пред краля се изстъпи
и нито него поздрави,
ни свитата, а заяви:
„Кралю, аз хвърлил съм в затвор
от твоите земи и двор
девици, рицари и дами.
Ала за тях не е речта ми,
не ще ги пусне мойта стража.
По-скоро искам да ти кажа:
не можеш ни с пари, ни с власт
да си ги върнеш ти при вас.
И знай, така ще си умреш,
без помощ ти да им дадеш.“
Отвърна кралят, че тежи му
и страда той неутешимо,
задето е безсилен вече.
Тогава рицарят понечи
уж да си тръгне, в тая скръб
обръщайки на краля гръб,
и стигна досами вратата.
Не слезе той по стъпалата.
„Кралю — извърна се назад, —
ти рицар имаш ли сърцат,
комуто сам да се решиш
кралицата да повериш?
В гората да я заведе
след мен — ще види накъде.
Ще чакам с копие в ръката
и обещавам да ти пратя
затворниците, ако той
кралицата спечели в бой
и тук я върне след това.“
А който дръзките слова
не чу, не се учуди само.
И Ке изслуша ги през рамо,
до кралските сержанти седнал,9
и яденето непогледнал,
пред краля той застана прав,
изглежда, бе обзет от гняв:
„Кралю, аз служих ти до днес
добре и с цялата си чест.
Сбогувам се и си отивам,
желанието си не скривам:
оттук нататък нито час
при тебе да не служа аз.“
На краля дотежа му, даже,
не знаейки какво да каже,
така му рече начаса:
„Това пък глуми да не са?“
Отвърна Ке: „Кралю честити,
сега не ми е до шегите,
напускам безусловно, друга
не искам никаква услуга
и дарове за верността.
Дори сега ми се прищя
веднага аз да си изляза.“
„Поради гняв или омраза
към мене сте го пожелали?
Недейте, драги сенешале,10
във двора ми си останете,
че няма нещо, запомнете,
което аз не бих ви дал,
да бъдете при своя крал.“
„Сир — каза Ке, — ще си замина11
и да ми давате по крина
най-чисто злато всеки ден.“
А краля твърде бе смутен
и при кралицата отиде:
„Госпожо, но какво обиди,
да сте разбрали, сенешала?
Да търси с моя двор раздяла
не знам причината каква е.
За мен каквото не желае,
за вас ще го направи, знам,
но помолете го, мадам.
След просбите ми да остане
е ред на вашите покани,
паднете му на колене,
спокоен аз да съм поне,
че ще е в моите палати.“
Кралицата при него прати.
А сенешала тя откри
при сътрапезници добри
и рече му с горчивина:
„Тъй много, Ке, ми домъчня,
когато чух за вас, уви,
какво от всички се мълви.
Тежи ми много мисълта ви
тук краля да се изостави.
С кой ум това решихте, питам.
За мъдър няма да ви считам,
ни за любезен както вчера.
С молбата си не лицемеря:
Ке, останете с нас ведно!“
„Благодаря, госпожо, но
не мога вече да остана.“
И тя молбите си подхвана,
след нея — рицари накуп.
А Ке, но без да бъде груб,
й рече грижа да си няма.
И падна тази първа дама
в нозете му без колебание,