Ланселот, рицарят на каруцата

на него да му е за мрене,
отвеждам ви, да побеснее,
а да се махне най-добре е.“
А рицарят не се ядоса —
надменните слова какво са!
Не почна с присмех той да спори,
без самохвалство заговори:
„Недейте бърза, сир, недейте,
и думите не си пилейте,
с известна мярка говорете.
На правото ви, запомнете,
не бих посегнал ни веднъж.
Закрила на достоен мъж
от тази дева бе желана.
Пуснете я, че много стана,
без някой тук да я закриля.“
Отвърна той, че няма сила,
която може да го спре.
Но рече му: „Не е добре
да тръгнете да ви оставя.
Ще се сражавам с вас тогава.
Но ако искаме съвсем
на боя да се отдадем,
на друго място незабавно
да идем, и да бъде равно —
ливада или пък поляна.“
Доволен другият остана:
„Съгласен съм, и не грешите
от тесен път да се боите,
дори на мен ми е в ума, че
тук коня ми ще се измъчи
да се обърне като как,
боя се да не счупи крак.“
Едвам, полека, настрани —
но коня си не нарани
и с него път пое назад:
„Да, знайте, много ме е яд,
че не попаднахме за спора
на по-широко и пред хора,
та да ни видят в този час
кой по-добрият е от нас.
Но да потърсим място сгодно,
хем по-широко, хем свободно,
хем по-наблизо да се пада.“
Тъй стигнаха една ливада.
На нея рицари, девици,
прекрасни млади хубавици,
играеха си най-различно.
Да, място, ще река, отлично.
И сериозно, и на смях
играеха на табла, шах,
със зар в ръката,
с ум в главата,
и бяха радостни лицата.
А имаше край тях такива,
по-друго дето им отива:
или детинската игра,
или пък танци и хора,
премятат се и скачат, пеят,
в борбата хватките владеят.
А рицар, той на възраст беше,
накрай поляната стоеше
на коня си испански, алест.26
Бе златен конският зъбалец.
Прошарена му е косата.
На хълбок си държи ръката —
по-достолепно тъй излиза.
Стои, че топло е, по риза,
в игрите вдаден е изцяло,
и аленее наметало,
за да изтъкне знатността му.
А на коне ирландски само27
куп рицари насреща има —
на брой са двадесет и трима.
Щом тримата се появиха,
играта всички прекратиха
и се провикнаха отвред:
„Я вижте, рицаря проклет
от колесарката това е.
Не бива никой да играе,
докато той е между нас,
и всеки да го хване бяс,
игра започне ли напук,
докато той е още тук.“
Завърнал беше се от път
на белокосия синът —
девицата възлюбил, тоя,
помислилият я за своя.
Той рече: „Как се радвам, сир,
да чуят всички най-подир:
желал съм цял живот, с което
най-сетне ме дари небето.
И бог по-малко би ми дал,
да беше ме направил крал,
не щях да съм от тая заран
спечелил тъй и благодарен.
И дял не искам по-голям.“
„Но твоя ли е тя, не знам“ —
бащата рече на сина си.
Синът обаче вежди свъси:
„Защо е вашата тревога?
Не се съмнявайте, за бога,
нали до мен е тя самата.
Самичък срещнах я в гората,
тъй както си вървеше там.
И бог ми я доведе сам:
така аз взех я като моя.“
„Не знам ще я даде ли тоя
до тебе, нищо не говори,
но сякаш ще ти я оспори.“
Докато тъй си хоратяха,
хора и танци спрени бяха
заради рицаря пред тях,
оставиха игри и смях
от злост към него и омраза.
А рицарят тогава каза
на двамата зад гърбовете:
„Госпожицата оставете,
че нямате над нея власт.
Ако посмеете, от вас
закрила ще й дам веднага.“
„Не знаех ли, че се налага
и няма без това да мине?
Я остави, добри ми сине,
девицата да си върви.“
Синът му се възпротиви
и мрачно се закле тогава:
„Бог радост нека ми не дава,
ако я някому дължа.
Държа я и ще я държа
подвластна, докато реша сам.
И ремъци на щит ще скъсам —
и за врата, и за ръката,
ще си ударя в зид главата,
ще счупя копие, а меч
сам ще захвърля надалеч,
любимата ли изоставя.“
Бащата рече му тогава:
„Това ти няма да направиш.
На смелостта си се надяваш,
но в бой не влизай, синко драг.“
Синът отвърна ето как:
„Дете ли съм да се страхувам?
От себе си не се срамувам,
че вече няма рицар чак
до морския далечен бряг
така добър, че да не смея
да го ударя и за нея
в двубоя да не го сразя.“
„Аз, синко, ще ти възразя,
почакай, имам бели власи:
ти вярваш много в храбростта си.
Не ща ни тоя ден, ни друг
ти да се биеш с този тук.“
„Да бъде всеки тук проклет,
послушал вашия съвет,
и който се признава с мен
заради вас за победен,
и с мен на бой не се ли хваща.
Приятелството зле се плаща.

26

… на коня си испански, алест… — през средните векове в Испания били отглеждани породисти, високи и силни коне, които можели да носят тежко въоръжените рицари. Всички страни, притежаващи тежка конница, купували тези испански коне.

27

… А на коне ирландски само… — за разлика от испанските коне ирландските били дребни, с малка глава. Явно противопоставяне, което изразява авторовото отношение.