Выбрать главу
на онзи копието тънко и на земята падна звънко. А рицарят за миг сполучи — в самото гърло го улучи, отхвърли го през своя щит досами каменния зид. В миг с брадви стражата да скочи, но се досети за добро, че нито на коня би могло, ни нему да се стори зло. И рицарят добре видя, че тук не го грози беда, със зло не искат да му пречат. Остана в ножницата мечът. И без да ги смути, отмина със свойта мъничка дружина. А спътниците млади тук решиха, че ни рицар друг такъв не знаят, ни двубой. „Нима не стори чудо той, тъй както силом мина вече?“ И рицарят на брат си рече: „Прости ми, че те карам, братко? върви и разкажи на татко как през щита си го пренесе…“ Оръженосецът закле се, че хич това не е повеля, от рицаря не се отделя, докато бъде посветен от него в рицар някой ден.. „Баща ни ти ще известиш, щом от желание гориш.“ И тримата поеха пак. и яздиха до залез чак. Но спря ги мъж и ги улиса — попита ги учтив кои са. „Ами че рицари сме трима, наум по нещо всеки има.“ На рицаря човекът рече: „Сир, време за «подслон е вече, елате тримата у мене.» Той беше преценил с умение кому тук първенство отива. Но каза рицарят: «Не бива да търся аз подслон веднага, защото лош е, който ляга удобно в меките постели, а нещо важно предприел е. От свойта цел аз нямам мира и рано е подслон да диря.» И рече му човекът: «Щом не бързате, и моя дом далече е, да си призная,
ала подслон ще обещая навреме, виждате сами: дотам съвсем ще се стъми.» «Ще дойда, щом е тъй.» По друма ги води казаната дума — отпред човекът непознат, а после тримата отзад, След доста път от здрача ранен изскочи щитоносец странен — навярно беше с вест изпратен в галоп на своя кон впрегатен, окръглен като зряла диня. Задъхан пред човека мина: «Елате, сир, без суетня, защото логърци война са ни отворили, в страната е вече почнала войната, безредици и битки има, навред за истина се взима, че рицар се е появил, в двубои много се е бил, не могат да го отклонят. сега от неговия път, прегради всякакви минава. Навред от всички се разправя, че всички ще освободи, от тях очакват ни беди. Побързайте, опасно днес е.» В галоп човекът се понесе, за тях бе радостна разтуха, защото всичко тука чуха. На помощ ще се притекат. На благородника синът продума: «Чухте, да решим, сир, нашите да подкрепим, че схватката ще бъде люта.» Човекът хич не се и лута — пред тях веднага се отправи напряко към стените здрави на крепост връз скали големи и стигна входа. Беше време и те конете да пришпорят. А заобиколен бе дворът със ров — да те обземе страх и зид. Щом влязоха, зад тях, докато само се озърнат и да не могат да се върнат, решетка спуснаха. Сами подтикнаха се те: «Ами да продължим нататък, нека.» Забързаха се след човека и стигнаха до вход, оставен и той така неохраняван. Но влязоха ли, като в клетка отново спуснаха решетка, от тежки жлебове държана. На всички тягостно им стана помислиха си въобще, че омагьосани са те. Но рицарят, в делата кръстен, на пръста имаше си пръстен. А камъкът му бе от тия, които всякаква магия развалят, ако знак се стори. Той вдигна пръстена нагоре, погледна го и прошептя: «Госпожо, майчице света, преследват ме сега несрети, на помощ ми се притечете!» А тази дама беше фея и пръстенът му бе от нея, и дойка тя му е била. Той вярваше, че би могла да го избави от неволи, където и да я замоли. Видя след своите слова по този камък, че това не е магия, просто плен е и всички тук са обградени, затворен е след тях капана. А във решетката кована вратичка някой бе зажеглил. И всеки своя меч изтеглил, заудряха със сила лиха и якото резе строшиха. Извън до кулата се спряха, огледаха се и видяха отдолу ширната ливада със рицари поне хиляда отсам и толкова оттам, войници прости — брой голям. И слизайки без колебливост, но с най-голяма предпазливост, един от синовете рече: «Преди врагът да се изпречи, аз мисля, че е по-добре един от нас да разбере кои са нашите, къде са. Не знам, но там ще се омеся, да ида искате ли, сир?» «О, да, вървете най-подир по-бързо да научим где.» Забърза, бързо си дойде: «Добре, че там наблизо бях. Отсам, с очите си видях, са нашите.» Натам препусна