Ланселот, рицарят на каруцата

не ще откаже, но с какво ли
той милостта си да потиска?
Девицата главата иска.
Да я получи? Ако може.
И рече му: „Ще се наложи
отново да се биеш с мен,
за теб съм омилостивен.
Главата да си защитиш,
вземи си шлема ти и виж
да се въоръжиш отново,
за стълкновение сурово
ти трябва по-добър тъкмеж.
Но знай, че вече ще умреш,
ако те победя накрая.“
„Повече аз и не желая,
от теб не искам милост друга.“
„Това е моята услуга —
му рече, — ще се бия с теб,
и да е боят най-свиреп,
оттук не мръдвам нито педя.“
Приготвен, онзи за победа
се хвърли в боя като луд,
но рицарят без много труд
отново тук го победи
дори по-лесно отпреди.
И викна девата: „Бъди
твърд, рицарю, не го щади.
Ако те беше победил,
той теб не би те пощадил,
каквото и да ти рече.
Повярваш ли му, знай си, че
ще те излъже, затова
ти най-безчестната глава
по всички земни кралства май
я отсечи и ми я дай.
Тогава, обещавам свято,
ще ти се отплатя богато
за нея още тези дни.
Ще те излъже, запомни,
сега отвори ли уста.“
А онзи, виждайки смъртта,
замоли с глас висок, обаче
това самото нищо значи,
и смут безкраен го обзема.
А той задърпа го за шлема,
подбрадника му скъса в миг,
а от главата му с пестник
събори тежкото забрало.
Завика онзи с гърло цяло:
„За бога, милост! Милост моля!“
„Ако — му каза — имах воля
и ум, не бих те съжалил,
веднъж молбата уважил.“
„Ах, грях ще сторите, на тая
повярвате ли й накрая,
погубвате ме всуе само.“
А тази, искаща смъртта му,
на рицаря отново рече
главата да му вземе вече —
с лъжи устата му не млъкна.
Замахна той, главата хвръкна
насред широката поляна.
На девата добре й стана.
Главата хвана за косите,
подаде й я — да засити
доволството й. Рече тя:
„Сърцето твое радостта
от обич нека да получи,
тъй както с моето се случи
да я постигне от ненавист.
Тъй страдах аз — не от дребнавост,
а от това, че той бе жив.
Дарът ми, твърде предвидлив,
за всичко ще ти отплати.
Направи ми услуга ти,
честит ще бъде твоят жребий.
Отивам си сега, за тебе
ще моля бога да те пази.“
И тръгна си тогава тази
девица, сбогом те си взеха.
А всички, с истинска утеха
видели битката желана,
голяма радост ги обхвана.
От рицаря в захлас набърже
свалиха брони и оръжие
и почестите не спестиха.
И пак ръцете си измиха,
да седнат пак и да ядат,
но по-засмени този път.
Чудесно веселбата мина.
А след вечеря домакина
обърна се в часа напреднал
към своя гост, до него седнал:
„Отдавна, сир, за мъки зли
от кралство Логър сме дошли.
Родени там, желаем вам
добро и само почит там,
а пък и ние в някой час
да видим полза тук от вас,
с добро и други да ви сочат,
да срещнете добро и почит
и там, а и по този път.“
Отвърна: „Да се наспорят!“
Така след веселата глума
отвори домакинът дума.
А пък синът подхвана друга:
„На вас ще трябва, сир, в услуга
и всички сили да предложим,
и да дадем, каквото можем.
Щом нужда имате от тях,
поискайте от нас без страх,
ще ги получите подир.
Недейте се тревожи, сир,
че коня ви умря. Поне
тук имаме добри коне.
Е да, ще имате, не крия,
не вашия, но най-добрия.
Ще имате от него нужда.“
Готовността не бе му чужда.
Застлаха им легла добри.
Преспаха. Станаха в зори,
застягаха се да вървят
и тръгнаха с добром на път.
И всеки поздрави повтаря
към дамата и господаря,
сбогуваха се най-горещо.
Но искам да ви кажа нещо,
ни мисли крия, ни дела:
не, рицарят не пожела
да яхне коня подарен,
вън до вратата притъкмен,
да се качи накара сам
един от рицарите там —
от малката дружина тяхна.
А той пък друг зад него яхна,
щом с опитно око погледна.
И всеки коня си възседна
и тримата на път далечен
поеха с благослов сърдечен
от домакина, който вложи
каквото в почитта си може.
И още бяха те на път,
когато догоря денят.
По залез както те вървяха,
до Мост на меча се добраха.
Спешиха се подир при моста,
наистина опасен доста.
Видяха те вода коварна,
поройна, черна и кошмарна,
тъй грозна, страшна без пощада,
като че да течеше в ада,
по-гибелна и по-дълбока
май няма в никаква посока
и не поглъща по-добре
самото ледено море.
Напряко мостът преминава,
от всички той се различава,
насън такъв не се и мярва,
и няма, нека ми се вярва,
по-лош наблизо и далеч —
един до бяло лъснат меч