Ланселот, рицарят на каруцата

но Ке помоли я да стане.
Отвърна му да я остави,
че ще склони да се изправи,
но увещае ли го тя.
Тогава Ке й обеща
да не помисля за раздяла,
ако не го възпират краля
и тя, реши ли нещо сам.
„Каквото и да бъде, знам,
че никой няма да ви пречи,
елате да му кажем вече:
оставате при краля свой.“
С кралицата отиде той.
Застанаха пред краля:
„Сир — му рече тя, —
Ке най-подир едва
предумах да остане,
предавам ви го с обещание
молбата му да уважите.“
Въздишка облекчи гърдите
на краля — ще му обещае,
каквото и да пожелае.
„Сир — каза Ке, — но да посочим
дарът какъв е, който впрочем
ми обещахте в този час.
Щастлив безкрайно ще съм аз,
като получа милостта ви.
Кралицата да се избави,
на мен сега я поверете
да я опазя от несрети,
нас чака рицарят в гората.“
Не знаеше да се отмята
от думата си кралят, но
тук огорчение едно
му пролича и гневен млъкна.
Кралицата — и тя помръкна,
за всички гости стана видно,
че горделиво и обидно
държал се беше Ке така.
И кралят хвана за ръка
кралицата и промълви й:
„Госпожо, не спорете вие
и непременно с Ке тръгнете.“
„Кралю, на мен я поверете
без страх — продума Ке тогава, —
ще ви я върна аз по-здрава
и читава от днес дори.“
И кралят му я повери.
А всички тръгнаха след тях,
обхванати от смут и страх.
На двора Ке им се изпречи
въоръжен до зъби, вече
и конят боен беше тук.
Доведоха на двора друг,
какъвто за кралица бива,
спокоен, с кротост незлоблива.
Кралицата — сломена, бледна —
до коня спря и го възседна.
С една въздишка тиха тя,
за да не чуят, прошептя:
„Кралю, на себе си да бяхте,
на Ке да тръгне с мен не щяхте
да позволите крачка даже.“
И тихо уж да си го каже,
но граф Гинабъл чу това12
и сведе наскърбен глава.
И всички с жал се разделиха,
дочули тъжбата й тиха,
като че от ковчег дошла.
Не вярваха, че би могла
да се завърне вече жива.
А Ке със дързост горделива
към оня я поведе пак.
И домъчня им, но пък чак
да я последват този ден!
Единствен бе месир Говен.13
На краля, своя чичо, рече:
„Сгрешихте, сир, детински вече,
от смайване съм цял обзет,
но слушайте от мен съвет:
докато близо са, без страх
да тръгнем двамата след тях,
които щат — да ни сподирят.
Усещам — сили в мен напират,
не мога да не тръгна аз
и неприлично е от нас
да не помръднем пръст съвсем,
след тях поне ще разберем
с кралицата какво ще стане,
как сенешалът ще я брани.“
„Да, племеннико — каза краля, —
достойни думи за похвала!
И щом заехте се, кажете
за нас да доведат конете,
да не възсядаме, преди
седла да сложат и юзди.“
Доведоха конете врани
оправени и оседлани,
бе първи кралят притъкмен,
а после и месир Говен,
и всички, в този тежък път
решили да ги придружат.
И всеки тръгва както може:
кой меч и ризница ще сложи,
кой нищо подръка си няма.
А на оръженосци двама
месир Говен нарежда ясно
да водят два коня отдясно.
Когато стигнаха гората,
оттам изскочи лудешката
на сенешала коня боен,
юздата с ремъка й двоен
бе скъсал той. Видяха там
и че препуска коня
сам с окървавено покривало,
и че не е седлото цяло —
строшен му е лъкът отзад.
Намигна не един злорад,
а друг побутна свой съсед.
Пред всички доста по-напред,
не дръпна тутакси юзда
месир Говен, като видя
да идва рицар с кон, потънал14
във пяна, потен врат опънал
и от умора запъхтян.
А рицарят изправи стан
и поздрави месир Говен,
а после гой бе поздравен.
И спря се рицарят, защото
месир Говен върху седлото
позна, и рече: „Сир, ами
не виждате ли, че дими
съсипан коня, цял е в пяна?
Навярно тези два за смяна
са ваши, затова ви моля:
предайте ми по своя воля
единия от тях, макар
на заем или като дар —
и всичко имате в отплата.“
Отвърна сир Говен: „От двата
вземете, който ви се нрави.“
А другият не се забави,
не заизбира в улисия
по-хубавия, по-добрия;
на който бе, кажи-речи,
досами него се качи
и тутакси пришпори коня.
А тука мъртъв падна оня,
измъченият от езда,
от днешна някаква беда.
И рицарят не се обърна,
направо през гората свърна.
Последва го месир Говен,
преследва го разгорещен,
докато хълма превалят.
След като мина доста път,
той коня, който беше дал,
намери, само че умрял.
От люта бран видя следите,

12

… но граф Гинобъл чу това… — граф от двора на крал Артур.

13

… Единствен бе месир Говен… — Говен е един от най видните рицари на Кръглата маса, племенник на крал Артур. Месир, монсеньор — обръщение-титла към знатен благородник. Говен и Ивен са единствените от известните рицари, които в средновековните текстове носят титлата „монсеньор“. В ранните рицарски романи Говен е сочен за образец на рицарско съвършенство.

14

… да идва рицар с кон, потънал… — този рицар е Ланселот, но поетът ще го назове по име чак в средата на романа.