«Госпожо, тръгвайте тогава,ала недейте се съмнява,не ще се вдигне шум до бога.Тъй леко железата могада ги изтръгна за почудаи никого да не събудя.»Оттегли се тогава тя,а той се нагласи в нощтапрозореца й да разбива.Разклати, дръпна, заизвива,огъна скоро железата иги измъкна от гнездата.От лютата им остротатой кутрето си до косттана първата прегъвка сряза,безименния пръст си смаза —ръбът до ставата проникна.И ни кръвта, която бликна,ни раните си той усетиот мисли, с любовта заети.Прозорецът високо зина,но леко Ланселот премина,като добре се закрепи.Видя в леглото Ке да спи.Той при кралицата отидес поклон и почит да я види,невярващ в друго свято тяло.Ръце протегна, цяла в бяло,и го прегърна тя тогава,притисна го до гръд корава,привлече го, защо да крием,в леглото с най-добрия прием,какъвто идва непредвзетоот Любовта и от сърцето.От обич беше драгостта й.Любов към него тя питае,сто пъти повече гориот обич той, стоят дорисърцата пълни със съблазни —сравнени с неговото — празни.Любов — в сърцето му сто кълна,любов — и от море по-пълна.Постигна своето мечтание —кралицата прие с желаниеда бъдат ласките безброй,в прегръдки я държеше той,тя него в своите побра.Бе нежна тяхната играс целувки жадни и милувки.Споходиха ги, без преструвки,и радости, и чудеса —под най-далечни небесатакива и не са познали.Но ще ги премълча, едва лиза казване са те в романа.От радостите най-желанаи най-чудесна беше тая,за нея дето ще си трая.И много нежност най-отраднана Ланселот в нощта се падна.Посрещна той зорите раннис досада — трябваше да стане.И стана с вид на мъченик,и дотежа му този миг,бе мъка тръгването, неглисърцето му насам го тегли —нали кралицата остава!Но власт той нямаше такава.Миг още само, да я види,безволен бе да си отиде:ще тръгне тялом, духом — не.Помръдна бавно колене.Остана малко от кръвта мулеглото да изцапа само —от пръстите му тя изтече.Разстроен той си тръгна вече,заронил сълзи и въздишкитъй тежки, просто мъченишки,но хич дори не ги и спря.Навънка с мъка се провря,навътре леко се оправи —не бяха пръстите му здрави,нали си нарани ръката.Изправи после железата,в гнездата вмъкна ги поред.И ни отзад, и ни отпред,отникъде не си личеше,че всичко тук навън стърчеше,превито, дръпнато встрани.На тръгване се поклоникъм стаята й, сякаш тяму бе свещен олтар в нощта.Умислен тръгна си назад.Не срещна никакъв познат.Прибра се в стаята си, вечеза лягане се разсъблече,като че цяла нощ е спал.Най-после тука бе разбрал,че пръстите си наранил е,че те са се разкървавили.Не се учуди, та налиот железата го боли,че нарани се на стената.Защо за нещо да го смята —не, да му отсекат ръцете,дори да ги изтръгнат двете,той пак ще се провре оттам.На друго място ако самсе бе така осакатил,би бил ядосан и унил.Кралицата на сутринтауспа се. Сладко спеше тявъв стаята си подредена.Че доста е окървавенапостелята, не бе разбрала —намираше я мека, бяла,нали чаршафът е изпран.Веднага щом Мелеагансе нагласи, реши да идекралицата и днес да види.Тя бе спокойна за беда.А той завивките видя,петната кръв свидетел чакат.Побутна спътниците с лакът.Видя, нали злоок си беше:и дето сенешалът спеше,петна от прясна кръв блестяха,нощес отворили се бяхазавехналите мъжки рани.«Госпожо — рече, — да останеподобен знак така желах!То бива, вярно е, за смяхтоз, дето се хаби за тази,която с много мъки пази,че я изгубва той, не този,хич който с туй не се тормози.Добре ви пазиха от мен.Нощес е пазил дръзновенКе, сенешала, и сегаполучил е от вас блага —свидетелството е пред нас.»«Нима?» — «Намерих тука азпо вашите завивки кръв,къде свидетел по такъв.И знам, та истина не е ли —кръвта по вашите постели,че е от неговите рани;нещата са докрай разбрани.»Тогава смаяна видя тяза първи път, че по леглатастояха кървави петна.От срам съвсем поаленяи каза: «Бог ми е свидетел,че Ке дори не се е сетилпри мен да идва, а кръвтае от носа ми, през нощтанасън е текла, то се знае.»И сметна даже, че така е.Мелеаган не се сдържа: