Выбрать главу
«Госпожо, тръгвайте тогава, ала недейте се съмнява, не ще се вдигне шум до бога. Тъй леко железата мога да ги изтръгна за почуда и никого да не събудя.» Оттегли се тогава тя, а той се нагласи в нощта прозореца й да разбива. Разклати, дръпна, заизвива, огъна скоро железата и ги измъкна от гнездата. От лютата им острота той кутрето си до костта на първата прегъвка сряза, безименния пръст си смаза — ръбът до ставата проникна. И ни кръвта, която бликна, ни раните си той усети от мисли, с любовта заети. Прозорецът високо зина, но леко Ланселот премина, като добре се закрепи. Видя в леглото Ке да спи. Той при кралицата отиде с поклон и почит да я види, невярващ в друго свято тяло. Ръце протегна, цяла в бяло, и го прегърна тя тогава, притисна го до гръд корава, привлече го, защо да крием, в леглото с най-добрия прием, какъвто идва непредвзето от Любовта и от сърцето. От обич беше драгостта й. Любов към него тя питае, сто пъти повече гори от обич той, стоят дори сърцата пълни със съблазни — сравнени с неговото — празни. Любов — в сърцето му сто кълна, любов — и от море по-пълна. Постигна своето мечтание — кралицата прие с желание да бъдат ласките безброй, в прегръдки я държеше той, тя него в своите побра. Бе нежна тяхната игра с целувки жадни и милувки. Споходиха ги, без преструвки, и радости, и чудеса — под най-далечни небеса такива и не са познали.
Но ще ги премълча, едва ли за казване са те в романа. От радостите най-желана и най-чудесна беше тая, за нея дето ще си трая. И много нежност най-отрадна на Ланселот в нощта се падна. Посрещна той зорите ранни с досада — трябваше да стане. И стана с вид на мъченик, и дотежа му този миг, бе мъка тръгването, негли сърцето му насам го тегли — нали кралицата остава! Но власт той нямаше такава. Миг още само, да я види, безволен бе да си отиде: ще тръгне тялом, духом — не. Помръдна бавно колене. Остана малко от кръвта му леглото да изцапа само — от пръстите му тя изтече. Разстроен той си тръгна вече, заронил сълзи и въздишки тъй тежки, просто мъченишки, но хич дори не ги и спря. Навънка с мъка се провря, навътре леко се оправи — не бяха пръстите му здрави, нали си нарани ръката. Изправи после железата, в гнездата вмъкна ги поред. И ни отзад, и ни отпред, отникъде не си личеше, че всичко тук навън стърчеше, превито, дръпнато встрани. На тръгване се поклони към стаята й, сякаш тя му бе свещен олтар в нощта. Умислен тръгна си назад. Не срещна никакъв познат. Прибра се в стаята си, вече за лягане се разсъблече, като че цяла нощ е спал. Най-после тука бе разбрал, че пръстите си наранил е, че те са се разкървавили. Не се учуди, та нали от железата го боли, че нарани се на стената. Защо за нещо да го смята — не, да му отсекат ръцете, дори да ги изтръгнат двете, той пак ще се провре оттам. На друго място ако сам се бе така осакатил, би бил ядосан и унил. Кралицата на сутринта успа се. Сладко спеше тя във стаята си подредена. Че доста е окървавена постелята, не бе разбрала — намираше я мека, бяла, нали чаршафът е изпран. Веднага щом Мелеаган се нагласи, реши да иде кралицата и днес да види. Тя бе спокойна за беда. А той завивките видя, петната кръв свидетел чакат. Побутна спътниците с лакът. Видя, нали злоок си беше: и дето сенешалът спеше, петна от прясна кръв блестяха, нощес отворили се бяха завехналите мъжки рани. «Госпожо — рече, — да остане подобен знак така желах! То бива, вярно е, за смях тоз, дето се хаби за тази, която с много мъки пази, че я изгубва той, не този, хич който с туй не се тормози. Добре ви пазиха от мен. Нощес е пазил дръзновен Ке, сенешала, и сега получил е от вас блага — свидетелството е пред нас.» «Нима?» — «Намерих тука аз по вашите завивки кръв, къде свидетел по такъв. И знам, та истина не е ли — кръвта по вашите постели, че е от неговите рани; нещата са докрай разбрани.» Тогава смаяна видя тя за първи път, че по леглата стояха кървави петна. От срам съвсем поаленя и каза: «Бог ми е свидетел, че Ке дори не се е сетил при мен да идва, а кръвта е от носа ми, през нощта насън е текла, то се знае.» И сметна даже, че така е. Мелеаган не се сдържа: