И на леглото, по-голямо
от другите, кажи го, с лакът,
не ги остави да го чакат.
Във жълтосвилена постилка
втъкана беше златна жилка.
Завивка кожена си метна —
и кожата не бе безцветна,
проскубана, а от самур.
Достойна бе за крал Артур.
И меко бе — отдолу няма
сено, рогозка или слама.
А в полунощ през балдахина
светкавица като че мина —
не, остро копие едва
в постилките не прикова
гръдта на рицаря, защото
се беше настанил в леглото.
На копието остро стяга
от пламък бе обзет веднага,
а после огънят обхвана
постилката златотъкана.
И копието тънкостволо
до рицаря се бе заболо
и го ожули отстрани,
но не успя да го рани.
Той стъпка пламъка е нозе,
а после копието взе
и насред залата тогава
го хвърли, ала без да става.
Отново дрямка го обори
и той заспа, тъй както стори
в леглото малко по-преди…
Когато съмна, нареди
госпожицата за ония
двамина гости литургия,
след като станаха от сън.
След литургията навън
се бе загледал към полето
замисленият рицар, дето
на колесарка бе седял,
сега в мечти потънал цял.
А на прозореца съседен
месир Говен стои загледан.
Девицата до него спря,
но никой тука не разбра
прошепнатите думи, нито
какво говориха си скрито.
И докато така стояха,
накрай поляната видяха
как там по речен пясък мек
понесли са един ковчег.
Починал рицар бе това,
край него крачеха едва
от мъка три девици бледи.
А след ковчега му в безредие
тълпа, която мудно ходи,
пред нея едър рицар води
отляво дама най-прекрасна.
А истината беше ясна
и през прозореца тогава:
отвън кралицата минава.
И дълго рицарят отгоре
я гледа с потъмнели взори.
От погледа му щом се скри,
надвеси се, готов дори
да падне там като несвестен.
Като го зърна тъй надвесен
месир Говен назад с ръка
го дръпна, рече му така:
„Недейте, сир, това е грях,
от бога нямате ли страх
сега за лудост като тази?
Недейте тъй живота мрази.“
Момата рече: „По-добре,
тъй няма кой да разбере,
че колесарката докара
не рицаря, а каруцаря.
Самият той ще е щастлив,
ако не бъде вече жив —
живота му от този ден
презрян е и опозорен.“
А те облякоха тогава
доспехи както подобава.
Девицата с любезност ведра
показа се дори и щедра:
след като с рицаря сама
се подигра и го осмя,
му даде копие и кон
със предан и учтив поклон.
И рицарите вън на двора,
възпитани, почтени хора,
накрая с девата си взеха
любезно сбогом и поеха,
където виеше се друма,
а никой дума не продума
от замъка, като че ням.
Веднага тръгнаха — натам
кралицата се беше скрила.
Далеч от пътя с пълна сила
препуснаха в една ливада,
а после през една ограда —
по път един широк и плочест,
вървяха из гората почас,
докато беше свеж денят,
а след това на кръстопът
една девица те откриха.
И двамата я поздравиха
и всеки я попита, даже
примоли й се да им каже
къде кралицата отиде.
Припряността не я обиди
и рече: „Щом ми се вречете,
ще ви посоча както щете
и пътя верен, и местата
и ще ви назова земята
и рицаря, отвел я в плен.
И само който е решен
на всичко, той ще влезе там,
но с мъка и със риск голям.“
Месир Говен реши веднага:
„Девице, бог да ми помага,
желания аз нямам други
и съм на вашите услуги
с каквото мога, позволете,
но истината ми кажете.“
До него другия тогава
й каза, че не предоставя
каквото може, а неща,