Ланселот, рицарят на каруцата

и само й подхвърли вяло
по-късно срещата да стане,
за миговете й мечтани
да търси по-добри места,
пристанища на нежността,
и никой да не ги усети.
А кралят Ланселот почете,
нарадва му се и му рече:
«Приятелю, аз слушах вече
за вас приятни новини
и неведнъж ме осени
голяма радост. Но къде ли,
дивих се, из кои предели
се губихте тъй чудновато!
И цяла зима, цяло лято
разпращах рицари добри,
но ни един не ви откри.»
«Накратко вам, прекрасни сир,
да кажа мога най-подир,
че бях насила задържан.
Да, хвърли ме Мелеаган,
измамник подъл, във затвора,
след като всички наши хора
освободени бяха. Там
ме тури за позор и срам
във кула край морето. В нея
зазидаха ме да живея.
До днес да страдам в таз тъмница,
ако не бе една девица.
Аз на предишната страдалка
направил бях услуга малка,
услуга дребна, за която
се отблагодари богато:
тя чест голяма ми оказа.
А и на тоз, когото мразя,
понеже той позор и срам
безкрайни ми навлече там,
отплата също му глася,
без да отлагам, начаса.
Щом дойде, ще си я получи,
каквото да върти и суче,
наблизо е и аз го чакам.
Готов съм, няма да протакам.
Не ще се отърве от мен.»
Тогава рече му Говен:
«Молбата ми към вас е лека:
дълга ви към ищеца нека,
приятелю, да върна аз.
На коня вече съм от час
и както виждате, готов.
С приятелската си любов
днес този дар ми направете.»
Отвърна му, че даже двете
очи извадил би си той,
откаже ли се от двубой.
Закле се: дойде ли мига,
ще си му върне сам дълга,
тъй както дума беше дал.
Говен най-после бе разбрал,
че няма тук какво да каже.
Свали си ризницата, даже
оръжията махна тоже.
Тогава Ланселот си сложи
доспехите, и то веднага.
Помисли, че ще му избяга
часа дългът да се плати.
Не би могъл да си прости..
Мелеаган бе просто смаян
и гледаше почти отчаян:
това пък чудо откъде е?
За малко да не полудее,
ума да си загуби чак.
«Комай — си рече — бях глупак,
дойдох, а трябваше да ида
при кулата и там да видя
стои ли в тъмния й ъгъл
тоз, който днес ме е излъгал.
Но там защо да ходя, боже?
Защо да мисля аз, че може
да се измъкне някой път?
И здрав не беше ли зидът,
а и не бе ли без прозорец?
Оттам през оня тесен прорез
не би излязъл и насън,
не го ли улеснят отвън.
А може би са го открили.
Зидът се е пропукал или
са рухнали стените, но
той би пострадал с тях ведно,
пребит и смазан, и убог.
Да ми помага още бог,
да беше паднал, би умрял.
Зидът да се порути цял,
ще трябва и морето цяло
нанейде да се е изляло,
не би останала могила
под разрушителната сила.
Не е излязъл той така,
помогнала му е ръка,
не може да хвърчи, признавам.
От туй направо побеснявам.
Навън е той, какво да сторя.
Да бях опазил аз затвора,
не би успял — бе най-добре —
дотука да се добере.
Но стига вайкане и гняв!
Да, селянина май е прав
да каже истината стара:
в яхъра кон не се затваря,
изведен ли е на кушия.
Аз пред срама не ще се скрия,
изложен ще съм на обиди
и да търпя, каквото иде.
Но да понасям, да си трая?
Ще се държа, и то докрая,
и ще му дам да разбере,
помогне ли ми бог добре.»
И тръгна, сякаш бе с крила,
едничко нещо пожела:
да влязат двамата в двубой.
И стана както иска той —
и Ланселот, в ръка с юзди,
решил бе да го победи.
Преди за бой да се разпалят,
пред всички нареди им кралят
да слязат под самата кула,
що с хубост беше се прочула,
й както каза, тъй и стана —
а там се ширеше поляна.
И кралят, без да се стърпи,
мъже, жени, деца, тълпи —
запътиха се всички. Горе
стои прозорец до прозорец
със дами, деви и народ —
да гледат всички Ланселот.