Ланселот, рицарят на каруцата

Наистина не съм разбрал,
че брода сте ми забранили.
От удара изгубих сили.
За миг юздата ви да хвана —
ще видите една закана.“
А рече другият: „Ами!
Опитай се и я вземи —
поука ще ти дам добра.
Не давам пукната пара
за твоята заплаха дръзка.“
Отвърна му: „Ще ме насъска
нахалството ви към разплата,
да хвана най-напред юздата!“
Дойде сред брода онзи. Тук
отляво рицарят в юмрук
юздата стисна му, защото
отдясно сграбчи му бедрото,
задърпа с мощ ожесточена,
пазачът-рицар чак застена —
изтръгват, стори му се, цяло
парче от неговото тяло.
Помоли го да го остави:
„Я според рицарските нрави —
да бъдем като равен с равен —
вземи щита и коня славен,
и копието за двубой.“
„Кълна се, не — отвърна той, —
че пуснеш ли такъв, веднага
от теб страхливо ще избяга.“
А онзи се засегна много:
„Качи се, рицарю, ей богу,
на коня, здраво възседни го.
Заклевам се в честта си мигом,
че няма да се втурна в бяг.
Обиди ме, и още как.“
Отново рицарят му рече:
„Закле ми се в честта си вече,
но още ще се закълнеш —
за бягство нямаш скрит стремеж.
и няма да ме пипнеш с пръст,
ще си далече, честен кръст,
докато седна на седлото.
Това за теб е най-доброто,
ще си изпатиш инак зле.“
И другият му се закле.
Намери си щита, дори
и копието си откри —
видя да плават във водата
и ги отнасяше реката
на по-далечно разстояние.
Отиде коня си да хване.
Когато вклещи го с нозе,
щита за ремъците взе,
на хълбок — копието. Тук
пришпориха един към друг
конете с бясна бързина.
Пазачът-рицар, ето на,
във пристъпа си изпревари,
с такава сила го удари,
че копието си строши.
А този пък го съкруши —
на брода с удар го запрати,
в дълбокото и той да пати.
От коня слезе след това
и на брега го призова
да тръгне с него в плен далеч.
Извади после своя меч,
а онзи пък изтегли своя,
стоманен и блестящ, за боя,
кръстосаха ги несмирени.
Със щитовете позлатени
отбиха всякаква заплаха.
Те мечове добре въртяха,
не ги оставяха на мира —
и удар удара сподиря.
А рицарят насред двубоя
усети вдън душата своя
голяма мъка и уви,
си каза той, май зле върви
по пътя си избран, за жалост,
щом хвърля времето нахалост
сам рицар тук да победи.
Да бе го срещнал по-преди,
не би помислил здрав тогава
със него да се занимава,
обзе го затова тъга,
че се хаби ранен сега,
а си отива тоя ден.
Нахвърли се ожесточен.
Пазача тук на бяг удари
да мине брода, но не свари,
преследван по петите той,
и свърши целия двубой,
че по очи беглецът падна.
Над него клетва безпощадна
изрече рицарят — та оня
сред брода блъсна го от коня,
от мислите го отклони!
Госпожицата отстрани,
видяла всичко, дето стана,
чу тази негова закана.
Помоли с просба трепетлива
пред нея да не го убива.
Но рече той, че би могъл
към него да е само зъл —
не го е мъчил друг така.
Към него тръгна с меч в ръка..
А оня сгърчи се в тревога:
„Към мене в името на бога
бъдете милостив, ви моля.“
„Свидетел ми е бог, че воля
по-зла от твоята не знам,
от бога после нямаш срам —
да те щадят за твойто зло.
Това и с други е било.
Така и с тебе ще направя,
защото милостта се дава,
след като я измолиш ти.
Ала едно запамети:
Да идеш, та макар без стража,
като затворник, дето кажа.“
И тук нещастникът закле се.
Госпожицата се намеси:
„Достойни рицарю, в честта ти
заклевам те, на виновати
щом можеш милост да дадеш,
не му гласи затвор зловещ,
затворника на мене дай —
на неговия ходатай,
пък аз все някога макар
ще те даря, какъвто дар
от мен и да си пожелал.“
Признанието й разбрал
по думите и по гласа,
освободи го начаса.
Смутена, взе да се терзае,
че може той да я познае,
а тя не искаше това.
И тръгна рицарят. Слова
за сбогом двамата мълвят:
„Да ви помага бог из път.“
И язди дълго. Ето на,
че срещна той по здрачина
отново някаква девица,
прекрасна млада хубавица,
нагиздена, сама върви.
Девицата го поздрави
съвсем според добрите нрави,
а той отвърна: „Много здраве
бог нека ви дари с добро.“
Тя рече му: „Сир, моят дом
съвсем наблизо нагласен е
за вас, със ваше позволение.
Там вие ще сте приютен,
но ако легнете до мен.
Това предлагам и ви каня.“
За други би била желана
такава дързост спрямо мъж,
а той помръкна изведнъж
и отговори й веднага: