Ланселот, рицарят на каруцата

щом гордостта у мен се свре,
не, да умра е по-добре,
отколкото живот позорен.
И ако пътят бе отворен
пред мен, дали печеля чест?
И ако позволяха тез
да мина тук без много шум?
Ще вляза, нека нямам ум,
не съм за истината глух,
от тази пленница дочух
молби за помощ и стенание,
припомни мойто обещание
и с право ме упрекна тя.“
Дойде до стайната врата,
прозорчето й той отвори,
плещите си промуши горе:
пред него меч до меча светна.
Изтръгна ги, встрани ги метна.
И рицарите от уплаха
на блъсъка не издържаха,
а мечовете им, и двата,
пречупиха се на земята.
След мечовете им ковани
бе лесно брадвите да хване,
по-малко вече бе го страх.
И после скочи между тях,
удари стражник, после друг.
Най-близо дето бяха тук,
с пестници, с лакти ги подбра,
та чак и двамата простря.
Замахна третият нахалост,
ала четвъртият, за жалост,
го връхлетя, дори разкъса
след миг наметката му къса
и рамото — и зашуртя
от бялата му плът кръвта.
Решеният на всичко вече
от раната си не понечи
да се оплаква. С крачка смела
той стигна срамната постеля,
насилника докопа здраво.
Сега най-сетне има право
изцяло да се разплати.
И стисна го като в клещи.
Но незабавно оня трети
го бе последвал и в ръцете
издигна брадвата си пак,
главата му да сцепи чак
до зъбите с дълбока рана.
А рицарят в добра отбрана
към него хванатия тласна
и брадвата така го хрясна,
че с раменете му вратът
ведно бе за последен път.
И рицарят със мощ спокойна
изтръгна брадвата му бойна
и пусна сам трупа тогава —
бе нужно да се защищава,
защото рицари и стражи
настъпваха към него, даже
нахвърлиха се с ярост те
и той отскочи, ще не ще,
между леглото и стената
и рече: „Хайде, кой се смята
за смел? Да дойде по-насам,
на всички ви ще смогна сам,
убежището ми го бива
за неуморна съпротива.“
И каза девата: „С око
да не прогледна аз, ако
с вас имам нужда от охрана.“
Отпрати всички, като стана:
и рицари, и верни стражи,
без никой думица да каже,
излязоха си без омраза.
И пак девицата му каза:
„Сир, бранихте ме с неуморни
дела от моите придворни.
Сега подайте ми ръка.“
Към залата вървят така,
но рицарят е мълчалив,
би бил без нея по-щастлив.
Сред залата — едно легло:
по-чисто и не би могло,
платна по-тънки друго няма.
Постелята не е от слама,
не е дюшекът никак твърд.
Завивки две с атлаз горят,
отпред отгърнати едвам.
Госпожицата легна там,
без риза да свали. И цял
потъна рицаря в печал,
събу се, дълго се съблича,
цял потен, взе да се зарича.
Освен че беше притеснен,
той на обета беше в плен.
Насила хубост? Не, ще види.
Все пак насила ще отиде
да легне с нея. Да, с обета
е властно мисълта обзета.
Накрая легна, но нали
той ризата си не свали,
и тя това не го направи.
За нея сякаш че забрави,
отдръпна се по гръб сега
и онемя като слуга,
комуто страшно е било,
изпънат в нейното легло.
И взор не можеше да спре
на нея също. По-добре
не би могъл да го направи.
Защо? Щом се самозабрави
сърцето със стремеж по-друг,
не му е нужно нищо тук,
което другите владее.
А рицарят с едно сърце е
и то не му принадлежи,
на друга то обет дължи
и даже повече не може
той другаде да го предложи.
Любов царува над сърцата —
които знаят си цената,
но повече цени сърцето
на влюбения, над което
си има тя права, дори
над всички ще го възцари,
ще му даде такава власт,
че даже нежелана страст
тя няма да му забранява —
и да не й се подчинява.
Девицата добре разбра,
че тя му е като сестра.
Не впива взор, а и защо ли,
за нищо няма да я моли,
не я докосва той с ръка.
„Ще ви обидя ли така,
ако си тръгна, сир, от вас?
Ще легна в стаята си аз
и хем ще ви е по-удобно,
и хем ще ви е по-угодно
от слабостта да ви развличам.
Тъй както мисля го изричам,
по-дързък смисъл не търсете.
От мъките си починете,
че всичко свършихте го вещо,
дори едно-едничко нещо
от вас не искам за оброк.
И нека да ви пази бог.
Аз си отивам“ — стана тя.
Заключи рицарят уста
и погледът му беше сведен
като човек, изцяло предан
на друга. Девата, добре
успяла да го разбере,
отиде си по своя воля
и в стаята си легна гола
и каза си с език такъв:
„Откакто своя рицар пръв
познах, аз ни един не знам,
за който бих могла да дам —
освен за този — пукнат грош.20

20

… освен за този — пукнат грош… — в оригинала е мизано „дори една трета от анжерски денарий“. Денарий — стара френска монета. Дванадесет денария се равняват на едно су, двадесет су — на една ливра.