И така, всяка вечер играчките сядат върху сандъка. Честния лъв Ханс обляга главата си с лъвската грива на предните си лапи и казва:
— Хайде, почвай, Лари Фари Шмекелари! Разкажи ми някоя приказка! Но само да излъжеш и приказката ти да не бъде истинска, ще те глътна като дървесен червей, честна дума ти давам!
И така всяка вечер, точно в осем и половина, Лари Фари Шмекелари започва да разказва някоя хубава приказка.
Как Лари Фари Шмекелари стана мелничар, как залови известния джебчия Франц Крадлитски, точно когато последният се опитваше да му открадне птичето, което той нямаше
— Веднъж бях мелничар — започна да разказва тази вечер Лари Фари — и то в хубавата страна на приказките „Бонбон Кръц-Кръц“, където живеех тогава. Хората нямаха вече какво да ядат, защото вятърът беше спрял да духа и вятърната им мелница не можеше да се върти. И те не можеха да си смелят житото. Точно както се казва в една поговорка: „Там дето вятърът кротува, сиромахът си гладува“. И така, хората за малко да умрат от глад.
Какво ли щеше да стане, ако не бях отишъл аз!
Поизпънах се мъничко, протегнах крака и ръце и станах доста голям. Хората донесоха стълби, опряха ги на мен и почнаха да качват чувалите с жито и да ги изсипват в устата ми, точно между зъбите.
Бях си сложил специалните зъби за мелене на брашно и така ситно смлях житото, че да могат от него да пекат сладки и по цял ден да ядат само сладки. Истина ви казвам. Само сладки със стафиди и пудра захар. Брашното излизаше през крачолите ми и оттам ратаите го сипваха в чувалите.
— И ти казваш, че това е вярно? — изръмжа Честния лъв Ханс. — Я си кажи истината и му прави сметка, че ако лъжеш, такава ще ти зашия с лъвската си лапа, та дълго да ме помниш, честна дума ти давам.
— Защо да ви лъжа? — каза Лари Фари Шмекелари и се обърна да покаже. — Ето на̀, вижте! Тук ми е останало малко брашно още оттогава.
Вярно, че отзад се сипеше нещо бяло, но то падаше от дупката на един дървесен червей.
— Е, добре тогава — измърмори Честния лъв Ханс, — виждам, че не лъжеш. Карай нататък!
— И така, станах на голяма почит. Всички ме знаеха. По това време обаче из тези места върлуваше известният джебчия Франц Крадлитски. Никой не можеше да го открие, а камо ли да го хване. Полицията дори не знаеше как точно изглежда, защото той беше много хитър и се преобличаше страшно изкусно. Веднъж например се появяваше без шапка, а друг път — без каскет. Или пък ту ходеше без изкуствени мустаци, ту — без бакенбарди. Хората бяха ужасно объркани от това негово преобличане.
Но аз оправих работата, защото съм по-хитър от полицията.
Както сигурно знаете, джебчията е много по-страшен от обикновените крадци, защото той не краде ей така, просто от кухните, килерите и стаите на хората, където можеш спокойно да поставиш обикновен капан и да го хванеш. О не, джебчията върши своята работа съвсем изкусно. Стоиш си ти например на пазара, искаш да си купиш от някоя сергия нещо вкусно за хапване — килце или две плодове, или пликче фъстъчки. И ето че към теб се присламчва някакъв тип, усмихва се леко, почва да прави някакви страшни фокуси с едната си ръка, мърда си носа като палячо, комуто е влязла бълха в гащите. Ти го зяпаш и си мислиш „Гледай ти, какъв мил човек!“, а той, хоп — с другата си ръка незабелязано ти свива от джоба сандвича със салам. След това си тръгва, ни лук ял, ни лук мирисал. Ти гледаш захласнат подире му, махаш му приятелски с ръка за сбогом и дори му пожелаваш всичко най-хубаво. А той — дим да го няма. После решаваш да поседнеш на някоя щайга и предвкусвайки сладостта на сандвича със салам, бъркаш в джоба на якето, но уви… Там няма нищо… и си отиваш гладен. Ей такъв негодник е джебчията. И така, аз се залових с тази работа!
— И аз познавах един такъв — започна бъбривият палячо. — Той все гледаше да ти докопа джоба и да ти измъкне закуската, но не можеше нищо да открадне, защото…
Мечето Цигу-Мигу го тупна бързо с лъка по капелата, за да му затвори устата и палячото млъкна.
— И така, отидох аз, сякаш нищо няма, на селския пазар и застанах пред сергията на птичаря Якоб. Направих се, е уж купувам някакво птиченце, но не купих нищо. После се престорих, че го пъхам в задния си джоб, но в ръката си не държах никакво птиченце, а своите остри като нож зъби за лов на лисици, които преди това бях специално наточил. И така, пъхнах си зъбите за лов на лисици в задния джоб и почнах да си подсвирквам тихо и сладко като птиче, като канарче. Всъщност, какво ли ви разправям, аз всякога съм свирил като виртуоз…