— … да я примамя. Какво ли не правих, молих й се, пях й, че чак мед ми капеше от устата, но тя все не идваше и не идваше. Тогава си позволих една малка лъжа. Казах й: „Щом като не щеш да ми светиш, добре, недей. Няма да те карам насила. Тогава си отивам вкъщи“. Аз обаче не си отидох в къщи, а се скрих зад парапета на кулата и зачаках. И стана така, както си знаех. Луната реши, че няма защо вече да се крие, и се дигна. Но точно когато достигна височината на водната кула и между мене и нея нямаше и милиметър, аз се хвърлих и я захапах за полата, и то така, че не можа и да се помръдне. Не й мислех злото, исках само да ми свети, но тя се нахвърли върху ми. Нарече ме въшльо и дърдорко. Каза, че съм левак и че главата ми е пълна с дървесни червеи. Тогава доста се посдърпахме и аз трябва да съм я захапал малко повечко и трак… докато разбера, бях й отхапал едно парче отзад и туй то. Наистина ви казвам.
— А бе, че лъжеш, лъжеш! — изръмжа Честния лъв Ханс. — Сега няма да ми избягаш, мошенико. Миналата седмица видях луната и беше цяла.
Честния лъв Ханс се приближи и забърса с лапа праха по капата на Хрупко-Черупко:
— Да не ми скърца в устата, приятелче.
И точно когато понечи да го налапа, Лари Фари Шмекелари извика:
— Обърни се тогава за малко, приятелю лъв! Я ми кажи какво виждаш?
Честния лъв Ханс се обърна, погледна през капандурата и не повярва на очите си. Скочи от сандъка и се покатери на прозорчето, облегна предните си лапи на перваза и какво да види — от луната липсва едно парче.
— Вярно — изръмжа той, — вярно, че не лъже. Веднъж ми се струва, че лъже, друг път — че казва истината. Съвсем ме обърка този хубостник, честна дума ви давам.
Играчките и куклите се прибраха отново в сандъка. В този момент Мастиления палячо се обади:
— Лари Фари Шмекалари, не знаеш ли някоя приказка, в която да се разправя за лисици? Ние във Воденбург имаме…
Мечето Цигу-Мигу така го обърса по носа с лъка, че той продължи да звънти дълго след като останалите играчки вече бяха заспали.
Приказка за зъбите, дресирани за лов на лисици, за лисицата на полето и за прекрасната принцеса Лулу Марципанска
— Естествено, че знам приказка за лисици — започна тази вечер Лари Фари, Хрупко-Черупко със зъбките лъжливки. — Знам приказки за всяко нещо. И при това, приятели, не измислени, а съвсем истински.
По-рано, както знаете, имах двадесет и четири комплекта зъби. Единият — със зъбите ми за лов на лисици — беше толкова прочут, че за него дори писаха в ловджийските вестници. Ето защо хич не се учудих, когато един ден пристигна пощенска картичка от Франция, адресирана лично до мен. Изпращаше я кралят на Франция, Валериан, малкото му име беше Луи. Той ми пишеше, че при тях в гората имало една лисица, която била толкова хитра, че никой не можел да я хване. Че заради нея всички ловци станали за смях, че нямало пушка, която да я уцели. И така нататък, и така нататък.
Е, какво да се прави, нали знаете, че през лятото съм съвсем свободен, защото по това време почти не се ядат орехи, бадеми и лешници и аз нямам работа. И тогава, за да не бездействат зъбите ми, аз ги извеждах извън града и ги дресирах, хвърлях им камъчета и ги оставях да ги търсят:
И така нататък. Нали сте виждали как големите хора дресират кучетата си. Карах ги да прескачат пръчки, показвах им как се прави единично и двойно салто, как се плува кучешката — въобще всякакви кучешки майсторлъци, каквито има по света. Най-добри бяха зъбите ми за лов на лисици. Те най-добре можеха да душат и да следят; само като им кажех „Слуш“ и те се изправяха на задните си лапи, а като им кажех „Куш долу“, бързо се хвърляха в краката ми — с други думи, нямаше почти нищо, което да не можеха да правят. С тях аз спокойно можех да се представя в цирка. Истина ви казвам.
— И при нас във Воденбург — раздрънка се Мастиления палячо — имаше един човек, който имаше куче, което…
Мечето Цигу-Мигу го тупна веднага с лъка по тиквата, защото бъбривият палячо като почне веднъж да дрънка глупости, спиране няма. Ще дрънка цяла нощ, на следващия ден, на по-следващия и така цяла седмица, докато най-сетне се намери някой да го тупне леко по главата. Едва тогава си затваря устата.
И така, аз видях адреса от пощенската картичка и тръгнах за Франция на лов за лисици. Събрахме се там над стотина ловци и обградихме гората от всички страни. Нямаше измъкване за лисицата. Преровихме гората като с гребен, претършувахме я шумка по шумка, опипахме всеки храст, бъркахме с тояги във всички дупки — от лисицата нямаше и следа.