Една дървена птичка ни извести, че от страната на приказките при съседния сандък тримата бандити — Ене, Бене и дебелият Карамба — се бяха запътили точно към нашия куфар с хубавите гумени куклички. А както бяха трима, можеха лесно да отмъкнат целия куфар. Нашите хора бяха изгубили ума и дума от страх.
Какво ли щяха да правят, ако не бях аз? Аз със моя остър ум, четиридесет и осемте си вида зъби и светкавичния шут на подвижния си крак, с който мога да изпратя и луната във футболната врата. Скрих се в една кутия за обувки, точно до вратата, която беше границата на страната на приказките от нашия сандък. После настъпи нощта. Беше толкова тъмно, че и собствения си нос не можеше да видиш. Тогава неочаквано чух как някой се препъна зад вратата.
И понеже съм си умен, бях поставил на пост от двете страни на пътя всичките си видове зъби — едни вдясно, следващите вляво, по-следващите пак вдясно, по-по-следващите пак вляво и така нататък.
Негодниците идваха все по-близо и по-близо.
— Виж, за това му вярвам — изръмжа Честния лъв Ханс, — защото знам със сигурност, че има дясно и ляво. Ето на̀, тук е дясно, а тук — ляво. Отпред е отпред, а отзад е опашката ми. Само дето не знам коя лапа точно ми е лявата. Май че лявата е тази отдясно, а дясната — тази отляво. Може пък Хрупко-Черупко да не е лъжец.
— После чух как изхлопа вратата и изскърца нечий твърд бандитски ботуш. И след това някой пак се препъна и дебелият Карамба се позакашля и каза: „Ей, бандити, отдавна не съм хапвал гумени куклички. Ще падне страшно ядене! Само да не сте забравили солта и пипера, за да ги посолим. Ха, ха, ха!“
Тогава зад него изведнъж изтракаха специалните ми зъби за лов на лисици. Съвсем тихо, разбира се, но аз чух съвсем ясно как бандитите потрепераха. Те се обърнаха наляво, тогава отдясно щракнаха специалните ми зъби за лов на лъвове…
— Зъби за лов на какво… каза? — изръмжа Честния лъв Ханс. — Не каза ли лъвове? Я повтори, че не разбрах добре!
— Лъ-ле-ло-линолеум. Зъби за линолеум, искам да кажа, с които дъвча линолеум. А после бързо затракаха едни след други останалите ми зъби, едни — отляво, други — отдясно, едни изсвириха, други захапаха бандита Ене за гащите. Тримата разбойници помислиха, че са обградени. Те така се разтрепераха, че капакът на някакъв сандък се хлопна и изкриви пушката на един оловен войник. Тогава те хукнаха да бягат, сякаш полицията беше по петите им. Да, но точно в тоя момент зъбите ми за лов на лисици захапаха Бене за ръцете и той бе заловен. Ене поиска да му се притече на помощ, но зъбите ми за лов на лисици се разтвориха и хоп! — захапаха с един удар и двамата бандити.
Дебелият Карамба не знаеше накъде да бяга и се втурна право срещу мен. Едвам успях да отворя капака на кутията си за обувки и той се намери вътре. Не ми остана нищо друго освен да затворя кутията и на следващия ден да си прибера от Автоматичния цар Януари наградата за главите им — четири хиляди двеста и три копчета за мъжки панталони. С тях си купих двадесет и четири куфара, пълни с лешници. Тридесет куфара от тях изядох сам, а четиринадесет препродадох и с парите си купих една градина с орехови дървета…
На това място Лари Фари Шмекелари заспа и цяла нощ сънува една градина с орехи, лешници, фъстъци, бадеми, всичко на всичко седем различни сорта, една малка зайка с остри зъби и една приказна страна без честни лъвове, които да следят кой лъже и кой не лъже.
— Този път той наистина не излъга — си помисли Честния лъв Ханс. — Защото наистина има ляво и дясно. Ето и аз дори имам — тази лапа ми е дясната, а тази отсреща — лявата.
Как Лари Фари Шмекелари стана главен точилар на ножици, как победи една рота оловни войници и ги потопи в реката
— Да знаете само колко зъби си имам в устата! От всяка страна — по над двеста — каза Лари Фари Шмекелари, нашият Хрупко-Черупко със зъбките лъжливки. — На, вижте, отдясно — триста, отляво триста, а горе и долу — общо петстотин. Истина ви казвам.
— О, ама днес вече ще го пипна — изръмжа Честния лъв Ханс. — Той да не си мисли, че ние не можем да броим. Първо каза двеста, после — триста, а най-накрая — петстотин. Ще си го оставя, хубостника, утре за закуска и ще си го схрускам малко по малко като печено прасенце, та по-дълго да ми е сладко. Ммм — мляс-мляс!
— А пък да знаете само, какви са зъбите ми, приятели един от друг по-остри. Веднъж например минах през един град, казваше се Алабаланица. Пътувах за Индия, за да си поръчам двеста-триста кораба с орехи. Индийските орехи от край време ми харесват най-много. Вървях си така през Алабаланица и си мислех: „Каква ли е тази врява и това оживление, по-големи дори и от тези на нашия панаир!“ Наоколо гъмжеше от хора. Те носеха книжни шапки и надуваха книжни свирки. Децата, накичени с гердани от курабии, дудукаха с тенекиени фунии. Жените си бяха наплескали лицата с червило, а от къщите се разнасяше миризма на сладкиши и карамелени бонбони. На всеки ъгъл стоеше по един търговец и продаваше тахан-халва и солени печени бадеми.