Може би и? говореше самият чичо Жулиен. Не, това бе просто фантазия. С въображение като нейното можеше да чуе и види каквото си поиска.
Но кой можеше да е сигурен? Може би щом влезеше вътре, щеше наистина да види призрака на чичо Жулиен! О, това щеше да е великолепно. Особено ако се окажеше същият елегантен и дяволит чичо Жулиен, за когото непрекъснато мечтаеше.
Мона прекоси уличката под тежкия покров на дъбовете и бързо се покатери по старата ограда от ковано желязо. Приземи се тежко сред гъстите храсти и бегониите, усети студеното им, влажно докосване, и то никак не и? хареса. Придърпа надолу розовата си пола и тръгна на пръсти по влажната земя към пътеката от каменни плочи.
От двете страни на голямата входна врата с форма на ключалка мъждукаха лампи. Верандата тънеше в мрак, а люлеещите се столове едва се различаваха, защото бяха боядисани в черно, за да пасват на капаците. Градината като че изведнъж се сключи около нея и започна да я притиска.
Самата къща и? изглеждаше каквато винаги я бе виждала - красива, тайнствена и приканваща, макар че, трябваше да признае, я харесваше повече, когато бе потънала в паяжини руина, преди появата на Майкъл и неговите инструменти. Най-много и? харесваше по времето, когато леля Деидре неизменно седеше в своя люлеещ се стол на страничната веранда, а пълзящите растения като че се канеха да погълнат цялото място.
Разбира се, Майкъл беше спасил къщата, но… о, ако можеше да е влязла в нея навремето, когато бе още съсипана, щеше да узнае всичко за трупа, който бяха открили на тавана.
Майка и? и леля Джифорд се караха за това от години. Майка и? я бе родила едва на тринайсет, а леля и? бе винаги около нея.
Всъщност наистина имаше време, когато Мона се чудеше коя от двете и? е истинска майка - Джифорд или Алисия. Но там беше и Древната Евелин, която винаги люлееше Мона на коленете си и въпреки че не говореше много, и? пееше стари протяжни песни. Джифорд изглеждаше логичният избор за майка, защото по онова време Алисия вече се бе превърнала в ужасна пияница, но Мона се справяше с това, и то от години. Тя беше жената в къщата на Амелия стрийт.
През онези дни те говореха много за тялото на тавана. Говореха за братовчедката Деидре, наследницата, която гаснеше в своята кататония. Говореха за тайните на Първа улица.
Мона стъпи за първи път там точно преди сватбата на Роуан и Майкъл. Беше си въобразила, че усеща миризмата на трупа. Искаше да се качи горе и да сложи ръце на мястото. Майкъл Къри бе реставрирал къщата и работниците бяха там - боядисваха тавана. Леля Джифорд каза на Мона, да «стои мирна» и я поглеждаше сурово всеки път, щом тя понечеше да се отдалечи от нея.
Беше невероятно да гледа сътвореното от Майкъл. Мона си мечтаеше нещо такова да се случи някой ден и в къщата на ъгъла на «Сейнт Чарлз» и Амелия стрийт.
Е, тази вечер щеше да се качи в стаята на третия етаж. Благодарение на историята тя вече знаеше чие е било мъртвото тяло - на младия изследовател от Таламаска, Стюарт Таунсенд. Все още не беше ясно кой точно го е отровил, но Мона можеше да се обзаложи, че това е бил чичо и? Кортланд, който всъщност не и? беше никакъв чичо, а всъщност прапрапрадядо, което бе една от най-забавните главоблъсканици в семейната история.
Миризми. Тя искаше да изследва онази друга миризма, която се усещаше в салона и всекидневната на къщата на Първа улица и която нямаше нищо общо с мъртвото тяло. Миризма, която бе дошла от нещастието, случило се на Коледа. Миризма, която като че ли никой друг не усещаше, освен ако леля Джифорд я бе излъгала, когато Мона я попита.
Леля Джифорд правеше така. Тя не би признала, че «вижда неща» или пък усеща странни миризми. «Не усещам нищо!», беше и? казала с раздразнение. Е, може би беше вярно. Мейфеър обикновено добре четяха мислите на хората, но и можеха да затварят собственото си съзнание за другите.
Мона искаше да докосне всичко. Искаше да потърси стария грамофон «Виктрола». Не се интересуваше от перлите. Искаше грамофона. Искаше да узнае голямата семейна тайна - какво се бе случило с Роуан Мейфеър на Коледа. Защо бе напуснала съпруга си Майкъл? И защо той бе открит в ледената вода на плувния басейн? Почти мъртъв. Всички си мислеха, че няма да оцелее след подобен инцидент. Всички, с изключение на Мона.
Разбира се, можеше да си представи какво се е случило, но тя искаше нещо повече. Искаше версията на Майкъл Къри. До ден-днешен обаче такава нямаше. Ако бе разказал на някого за случилото се на Коледа, това сигурно беше неговият приятел Аарън Лайтнър от Таламаска, който пък нямаше да каже на никого. Хората съжаляваха Майкъл твърде много, за да го притискат. Бяха решили, че може да се спомине след случилото се.