Мона успя да се промъкне в стаята му в интензивното отделение в нощта на Коледа и да подържи ръката му. Не, той нямаше да умре. Да, сърцето му не беше добре, защото бе спрял да диша за доста дълго време в студената вода, и сега трябваше да си почива, за да се излекува, но не беше близо до смъртта. Тя узна това още щом усети пулса му. Когато го докосна, все едно докосваше някой Мейфеър. И той притежаваше «нещо повече» като останалите от рода. Можеше да вижда призраци. Досието на вещиците Мейфеър не включваше него и Роуан, но Мона знаеше. Зачуди се дали той би разкрил истината.
О, искаше да научи и да открие толкова много неща. Възприемаше възрастта си, това, че беше на тринайсет, като някаква нелепа шега със самата нея. Тя не беше на тринайсет повече, отколкото Жана д’Арк някога е била на тринайсет. Или Катерина Сиенска1. Разбира се, те бяха светици, но само донякъде. Всъщност бяха почти вещици.
Ами Кръстоносния поход на децата… Ако тя беше с тях, със сигурност щяха да си върнат Светите земи. Ами ако сега вдигнеше на бунт всички тринайсетгодишни гении в страната - с искания за правото да гласуват, защото са не по-малко интелигентни, и да карат кола от мига, в който са достатъчно високи, за да виждат пътя над арматурното табло… Не, това щеше да почака.
Работата беше там, че тази нощ, на връщане от парада, бе разбрала, че Майкъл е достатъчно силен, за да легне с нея, ако успее да го накара, което със сигурност нямаше да е много лесно.
Един мъж на възрастта на Майкъл имаше доста силен самоконтрол. С някой по-стар, като прачичо и? Рандъл, беше доста по-лесно, а с младите момчета, като братовчед и? Дейвид - беше направо нищо работа.
Но едно тринайсетгодишно момиче да преследва Майкъл Къри? «Беше като да изкачиш Еверест», помисли си Мона с усмивка. Ще го направя, ако ще и да пукна. И може би тогава щеше да узнае истината за Роуан, защо се бяха скарали на Коледа и защо тя изчезна. Това нямаше да е точно предателство спрямо Роуан. Почти сигурно беше, че тя е избягала с друг и всички в семейството, без значение дали говореха за това, бяха ужасно притеснени за нея.
Не така, като че ли бе мъртва, а сякаш бе изчезнала внезапно, оставила отворена вратата на хамбара. И ето, сега през нея щеше да влезе Мона, полудяла от желание към Майкъл Къри, към този огромен и силен мъж.
Мона се взря в огромната врата с форма на ключалка и се сети за снимките на членове на семейството, застанали пред нея. Портретът на прачичо Жулиен още висеше в къщата на Амелия стрийт, макар че майката на Мона го сваляше при всяко посещение на леля Джифорд, което пък бе смъртна обида за Древната Евелин. Древната Евелин рядко продумваше - само когато се събуждаше от унеса си заради ужасната тревога за Мона и майка и?, защото се страхуваше, че Алисия наистина ще умре от пиене, а Патрик си беше отишъл толкова отдавна, че вече никой не помнеше що за човек е бил.
Докато гледаше вратата, изведнъж и? се стори, че вижда чичо Жулиен, с бялата му коса и тъмни очи. Като си помислеше само, че навремето е танцувал там горе с Древната Евелин. Таламаска не знаеше нищо за това. Историята беше пропуснала Древната Евелин и нейните внучки Джифорд и Алисия, както и единственото дете на Алисия - Мона.
Но не, всичко бе във въображението, всичко бе само игра. Чичо Жулиен го нямаше пред вратата. Трябваше да бъде внимателна. Тези видения не бяха реални. Това, което предстоеше, беше реално.
Мона тръгна по пътеката покрай къщата и после отново по плочите, покрай страничната веранда, където леля Деидре бе седяла с години в плетения си стол. Горката леля Деидре. Мона я бе виждала през оградата много пъти, но никога не бе успявала да се промъкне вътре. Сега вече знаеше ужасната история за това как я бяха дрогирали.
Верандата беше чиста и красива, без мрежа, въпреки че чичо Майкъл бе оставил стария стол на Деидре и дори го използваше, сякаш беше полудял също като нея - седеше на него с часове в студа. На прозорците в трапезарията имаше дантелени пердета и модни копринени драперии. О, какъв разкош.
А тук, където пътеката завиваше и ставаше по-широка, бе паднала и умряла леля Анта преди много години, обречена вещица, също каквато щеше да бъде и дъщеря и? Деидре. Черепът и? се бе разбил и от главата и сърцето и? бе рукнала кръв.
Сега нямаше кой да спре Мона и тя коленичи и докосна камъните. За миг и? се стори, че вижда осемнайсетгодишната Анта, с огромни мъртви очи и оплетена в окървавената коса смарагдова огърлица.