Присила помисли малко и продължи:
— Но ако момчето си иска кучето, защо изобщо са го продали? Ако колито беше мое, никога нямаше да го продам.
— Разбира се, госпожице Присила.
— Защо са го направили?
— Защо ли? Защото дядо ви плати висока цена за това куче. Ето защо. Страхотна цена, казвам ви. Той е прекалено добър с тях, това е то. Ако зависеше от мен, щях да ги направя малко по-отстъпчиви. Можете да ми вярвате!
Хайнс беше доволен от обяснението си и се обърна към кучето, което продължаваше да лае.
— Тихо! Млъквай!
Кучето не показа дори с едно движение, че го е чуло. Хайнс пристъпи по-близо и вдигна ръка, сякаш щеше да го удари.
Ласи се обърна, без да бърза, и от гърдите й излезе дълбоко ръмжене; повдигна устни и оголи големите си бели зъби. Ушите й прилепнаха към главата, козината на врата й бавно настръхна. Дълбокото ръмжене се усили.
Хайнс спря и промуши език между раздалечените си предни зъби.
— Аха, не слушаш, а? — каза ядно той.
Присила мина пред него и се запъти към кучето.
— Внимавайте, госпожице Присила. На ваше място не бих се приближавал твърде много. Това куче ще ви разкъса на парченца, без да му мигне окото. Аз познавам кучетата и знам какво говоря. Но ви уверявам, че ще се справя с тази изискана дама, и то много скоро. Не се безпокойте за нищо, само стойте по-далече от нея, госпожице Присила.
С тези думи Хайнс се отдалечи. Присила стоя дълго пред оградата. Накрая пристъпи по-близо, промуши пръсти през телената мрежа, съвсем близо до главата на Ласи.
— Ела тук, Ласи! — проговори нежно тя. — Ела при мен. Хайде, ела! Няма да ти сторя нищо лошо. Ела при мен!
Кучето престана да ръмжи и отново легна. Големите кафяви очи на колито и сините очи на момичето се гледаха в продължение на няколко дълги секунди. После кучето престана да обръща внимание на момичето. Излегната в клетката си, Ласи приличаше на страдаща кралска особа. С потъмнели очи, неподвижна, тя се взираше натам, където Сам Караклоу и синът му бяха изчезнали зад завоя.
Шеста глава
Скривалище в блатото
На следващия ден Ласи лежеше в клетката си, слънцето топлеше козината й. Главата на кучето почиваше върху лапите. Тя отново беше обърната в посоката, в която бяха тръгнали Сам Караклоу и синът му. Ушите бяха вдигнати и наклонени напред и макар че тялото беше отпуснато, сетивата улавяха всяко движение, всяка миризма, която можеше да й подскаже, че господарят се връща.
Следобедът мина спокойно. Първите пчели вече кръжаха наоколо, а във въздуха се носеше мирисът на влажната английска земя.
Когато следобедът напредна, Ласи стана неспокойна. Някакъв вътрешен повик се надигна в нея. Беше още неясен, неопределен, нещо като звън на будилник, който прониква едва-едва в съзнанието на спящ човек.
Внезапно Ласи вдигна глава и започна да души. Чувстваше се напрегната. Изправи се и легна на сянка. И това не я успокои. Стана отново и се върна на слънце, но не намери отговор на въпроса, който напираше в нея. Натискът на паметта се засилваше. Тя започна да обикаля клетката в кръг, все по продължение на яката телена мрежа. Вътрешното неспокойство я караше да тича все по-бързо и тя описваше кръг след кръг в своя затвор. После спря в един ъгъл и се вкопчи с предните си лапи в телената мрежа.
Сякаш това беше някакъв знак. Изведнъж тя осъзна какво желае. Беше дошъл часът! Време беше да вземе момчето от училище! Разбира се, тези мисли не се оформиха така ясно в ума й, както става при човека. Ласи го усети несъзнателно. Но този вътрешен порив я завладя изцяло и прогони всяко друго усещане. Единственото, което знаеше, беше, че е време да изтича до училището, както беше правила всеки ден в продължение на много години.
Тя задърпа с всичка сила телената мрежа с предните си лапи, но не постигна почти нищо. Припомни си, че и друг път е бягала оттук, като е ровила и дърпала мрежата, като е успяла да издълбае дупка в земята и се е промъкнала през нея, като е натискала решетката със силните мускули на врата и гърба и е успяла да си проправи път към свободата.
Хайнс обаче бе съумял да й пререже пътя. Беше подсилил мрежата на кучкарника с още по-здрава тел и беше забил в земята дебели колове.
Където и да ровеше, Ласи нямаше успех. Времето, което все повече напредваше, очевидно я принуждаваше към нови, по-големи усилия. Тя започна да обикаля ограденото място и навсякъде, където инстинктивно улавяше съществуването на възможност да се освободи, започваше да рови и да драска — обаче Хайнс си беше направил труда да подсили цялата ограда.