Правителството им даваше седмична помощ — незначителна сума, колкото да не умират от глад.
Джо знаеше всичко това. Нали чуваше какво си говорят мъжете. Виждаше ги всеки ден да стоят пред бюрото по труда. Знаеше, че баща му не ходи на работа. Знаеше също, че майка му и баща му никога не говорят за това пред него — поради своя суров, но грижовен характер те се опитваха да носят товара си сами, за да не тегне и върху неговите млади рамене.
Макар че разбираше всичко, сърцето му продължаваше да копнее за Ласи. Но знаеше, че трябва да си мълчи. След малко погледна майка си и попита:
— Не можем ли по-късно да я откупим, мамо?
— Тя е много ценно куче, Джо, и сигурно ще ни поискат много пари. Но някой ден ще си купим друго куче. Само почакай. Може да дойдат и добри времена. Тогава ще си купим малко кученце и ти ще му се радваш, нали?
Джо Караклоу сведе глава и прошепна:
— Не искам друго куче. Искам Ласи!
Трета глава
Един вечно недоволен стар господин
Херцог Рюдлинг стоеше до живия плет от рододендрон и мрачно оглеждаше околността. След малко силният му глас прогърмя отново:
— Хайнс! Хайнс! Къде ли се е скрил? Хайнс!
Лицето му беше зачервено, белите му коси разчорлени и в този миг видът му отговаряше напълно на твърдението, че той е най-киселият стар господин във всичките три околии на Йоркшир.
Дали в действителност беше така, е трудно да се каже, във всеки случай обаче виковете и жестовете му потвърждаваха тази слава.
Може би това поведение се дължеше отчасти на факта, че херцогът чуваше извънредно лошо и винаги говореше така, сякаш командваше бригада пехотинци на парад, служба, която наистина беше изпълнявал преди много години. Освен това имаше навика да носи дебел бастун и да го размахва свирепо във въздуха, за да придаде повече тежест на и без това шумните си изявления. Херцогът беше недоволен от целия свят, защото беше убеден, че той е „на път да рухне“.
Нищо днес не беше толкова добро, колкото в младите му години. Конете не тичаха така бързо, младите мъже не бяха така смели и предприемчиви, жените не бяха красиви като преди, цветята се развиваха много по-зле, а що се отнасяше до кучетата ако в целия свят бяха останали поне десетина свестни кучета, то беше само защото той продължаваше да ги отглежда в собствените си кучкарници.
Според него днес вече никой не умееше да си служи с изискания английски, който се говореше в младостта му. Твърдо вярваше, че затрудненото му чуване не се дължи на заболяване, а на отвратителния навик на младите хора да мрънкат и да предъвкват думите, вместо да ги произнасят високо и ясно, както в годините на неговата младост.
Ами съвременната младеж! Без умора — а често и с видимо удоволствие, — херцогът изнасяше многочасови речи за безполезността на всеки отделен човек, имал нещастието да се роди през двадесетото столетие.
Странното беше, че единствената роднина, която търпеше близо до себе си (и която дори харесваше), беше най-младият член на голямото му семейство — дванадесетгодишната му внучка Присила.
Присила беше тази, която и днес му се притече на помощ, докато стоеше край живия плет от рододендрон и яростно размахваше бастуна си.
Момичето избягна сръчно поредния удар и дръпна дядо си за джоба.
Херцогът се обърна с ядно щръкнали мустаци.
— Аха, ти ли си? — изкрещя той. — Цяло чудо е, че най-после някой се отзова на виковете ми. Само Бог знае какво става с този свят! Слугите не ги бива за нищо! Глухи ли са, та не чуват? Страната загива.
— Глупости! — отговори успокоително Присила.
Тази малка дама беше дребна и крехка, но винаги самоуверена и спокойна. Постоянното общуване с дядото я беше научило да гледа на него като на свой равен — сякаш имаше насреща си старо дете или много млад възрастен.
— Какво каза? — изрева херцогът и я погледна отвисоко. — Говори по-ясно! Престани да мърмориш!
Присила придърпа главата му към устата си и изкрещя в ухото му:
— Казах „глупости“!
— Какво? — разсърди се още повече херцогът. Той изгледа внучката си и изведнъж избухна в луд смях. Мнението му за Присила беше много ласкаво. Беше убеден, че само от него може да е наследила смелостта да му се противопоставя.
Херцогът огледа любимата си внучка и настроението му веднага се повиши. Даже приглади дългите си бели мустаци, много по-гъсти и красиви от мустаците на днешните мъже.