5.
Яздиха през цялата нощ и Ласитър разбра, че тия негодници познават местността по-добре от него. Стигнаха до долината много по-бързо, отколкото го беше направил той предния ден.
Бяха минали повече от два часа след последната почивка по обяд, когато Блек Сам дръпна юздите на черния си кон и спря на един хълм. С неприкрит триумф той изгледа Ласитър отстрани. Чу се тих, подигравателен смях.
— Е, какво ще кажеш сега?
Следобедното слънце огряваше малката долина, потънала в мирна дрямка. Всичко си беше така, както го бяха оставили Ласитър и Джоси.
Единствените нови знаци бяха двата дървени кръста на пресните гробове, които рязко изпъкваха в ярката слънчева светлина. Ласитър беше изкопал два гроба — един за семейство Кейн и другия — за мъртвите бандити.
Той хвърли бърз поглед отстрани към Блек Сам, който седеше на седлото с неподвижно лице. Чернобрадият бандит усети погледа на Ласитър, обърна глава към него и се ухили.
— Сигурно и босът е някъде наблизо — обясни той. — Вероятно ще се появи чак довечера. Такъв му е навикът. Нали вече ти казах. Не иска никой да вижда лицето му. Познават го само неколцина най-верни хора.
Ласитър впи очи в кръста, на който бяха изрязани имената на Андрю и Барбара Кейн. На другия кръст не беше написано нищо. Никой не беше издал името на главатаря си. Такъв беше обичаят при бандитите.
До ушите му отново достигна гордият глас на Блек Сам. Този тип беше толкова убеден в собствената си значимост и във възможностите на хората си, че самодоволството му изглеждаше направо противно.
— Точно оттук те е наблюдавал съгледвачът, когото бях изпратил след момчетата. Той видял всичко и побързал да се върне при нас, за да ни уведоми. Както виждаш, съобщителната ни система действува безотказно.
Този път Ласитър се усмихна подигравателно.
— Но не и системата ви за сигурност, Сам — проговори презрително той. — Иначе нямаше да се стигне дотук. Сега мъртвият щях да бъда аз, а не някой от вашите хора.
Физиономията на Сам се помрачи и той с неохота кимна.
— Прав си — изръмжа той. — Човекът, когото изпратих, беше отличен разузнавач. Но е страхливец. Е, вече няма да има възможност да се прояви като такъв. Ел Пантеро накара Хучило да легне на дръвника.
Значи разузнавачът се е казвал Хучило. Но Ласитър не можа да разбере останалото.
— Да легне на дръвника? — попита той. — Какво означава това?
Блек Сам направи красноречив жест с ръка, като удари тила си с дясната длан.
— Босът притежава един меч — обясни той. — Смятам, че е още от времето на испанците. Мога да ти гарантирам, че е пролял кръвта на много хора. Впрочем, това е скъпоценно оръжие. Дръжката му е украсена с рубини, смарагди и диаманти. Тия камъни сигурно струват цяло състояние. Острието му е като на бръснач. А като дръвник използуваме обикновено прясно отсечено дърво. Босът много държи на това. Някой ден и ти ще коленичиш пред този дръвник.
Ласитър равнодушно сви рамене.
— Може би — промърмори той. — Но дотогава все пак ще мине известно време. Нали вашият маскиран шеф ми обеща цяла поредица от мъчения.
— Да, знам — каза Сам и направи презрителен жест с ръка. — Пак ще си направим истинска фиеста. Понякога босът обича да преувеличава. Такъв си е той. Може би все пак ще размисли. Така ще те довършим по-бързо.
— Много утешително — отговори саркастично Ласитър.
Блек Сам късо се изсмя.
— Няма защо да се преструваш пред мен, компадре. Обзалагам се, че ти въобще не мислиш да се предаваш.
— Сигурен ли си?
— Защото знам, че ти си Ласитър. А този факт говори сам по себе си. Ти си от хората, които никога не се предават, щом у тях има дори искрица живот.
— Ти на мое място би ли действувал другояче, Сам?
— Значи признаваш — изръмжа Сам. — Но ние сме нащрек. Няма да ни се изплъзнеш, докато аз не поискам.
Ласитър наостри уши. В последните думи на негодника прозвучаха доста странни нотки. „Докато аз не поискам…“
Този тип говореше само от свое име, не и от името на своя тайнствен бос, както беше винаги досега. Може би това беше случайност, но Ласитър реши да бъде особено внимателен в това отношение.
— Ти би могъл да решиш сам този въпрос? — попита предпазливо той.
Сам го изгледа дебнешком. Като че ли искаше да каже нещо, но само поклати глава и след малко изръмжа сърдито:
— Ами! Само така си приказвам. Не съм имал никакви задни мисли, компадре! Затова забрави думите ми.
— Ще се постарая — отговори Ласитър. — Но сигурно няма да ми бъде много лесно.