Последното, което забеляза в пълно съзнание, беше някакъв черен предмет, който профуча право към челото му.
Сякаш цял товар динамит експлодира в главата на Ласитър и той дори не усети как се строполи на земята.
Когато съзнанието му се върна, трябваше да мине доста време, преди да осъзнае в какво положение се намира.
Бандитите бяха направили с него точно това, което беше предполагал. Беше завързан на колене зад кръста, точно както искаше Сам. Всъщност коленете му едва-едва докосваха земята, така че Ласитър почти висеше. Под мишниците си усещаше грапавите дъски на овъглените, напречни греди. Ръцете му висяха назад, а веригата между китките му беше спусната зад отвесната част на кръста. Краката му също бяха оковани. Друг железен пръстен беше сключен около шията му.
Той усети това едва когато поиска да вдигне глава, но не можа. Като в мъгла пред очите му се раздвижиха крака в ботуши с блестящи шпори — и сякаш някъде много отдалеч проехтя гласът на Блек Сам:
— Излейте му кофа вода на главата, за да дойде на себе си.
След секунди върху Ласитър се изсипа поток студена вода. Беше като шок за израненото му тяло, но едновременно с това — истинска наслада за душата.
Пред очите му се изпречи брадатото лице на Сам. Бандитът трябваше да се наведе, за да го види Ласитър.
— Е, компадре? — попита цинично Сам. — Все още ли не се умори? Ще разбереш ли най-после, че с теб е свършено?
Ласитър впи очи в брадатия. Бандитът беше прав. В ситуация като тази нищичко не можеше да се направи.
— Защо не говориш? — изръмжа Сам. — Езика ли си глътна? Искам да чуя гласа ти! Давай! Не обичам да чакам.
Ласитър се опита да си поеме въздух. Усети страхотен бодеж в гърдите, сякаш поне половината му ребра бяха счупени.
— Какво искаш да чуеш, копеле проклето? — изстена той.
Блек Сам се изсмя гръмогласно.
— Така ми харесваш — проговори доволно той. — Вече си мислех, че нямаш сили дори да говориш. Много щях да съжалявам за това. От човек като теб се очаква повече гордост и смелост. А аз се надявам, че достойно ще защитиш славата си. Да не би да искаш след смъртта ти да те запомнят като някакъв проклет слабак!
Ласитър не отговори. Очите му бяха впити в тези на бандита. Погледът му беше много по-красноречив от всякакви думи. Блек Сам отново се изсмя.
— О, много добре знам какво си мислиш сега. Представяш си как ще си отмъстиш, когато успееш да избягаш. Дори мога да те разбера. Затова ще те оставя спокойно да си помечтаеш. Това е единственото, което ти остава…
Ласитър упорито мълчеше. Главата му се отпусна назад и погледът му падна върху пресния гроб, зад който беше коленичил. Помисли си, че скоро и той ще лежи под земята като двамата бандити и семейство Кейн.
— Сега ще те оставя сам, Ласитър — каза Блек Сам. — Има поне четири часа, докато се свечери. Ще имаш време да се разкаеш за всичките си грехове. Довечера ще се видим пак. Желая ти приятно прекарване!
И Ласитър остана сам…
6.
Следобедът премина мъчително бавно. Ласитър усещаше, че потъва в забрава, и с нарастващ ужас осъзнаваше, че вече няма сили да се противи на това бавно плъзгане към вечността. Краят не беше далеч. Можеше почти да го докосне с ръка. Ласитър вече не проклинаше съдбата. Все някога трябваше да се стигне дотук. Човек като него, който непрекъснато се впускаше в опасни начинания, неизбежно щеше да намери смъртта си в някое от тях.
Все по-често губеше съзнание. Когато се свестяваше, болките и горещината ставаха непоносими.
Най-после слънцето залезе зад планините на запад. Последните му лъчи осветиха гроба и привързания на кръста мъж, в когото едва мъждукаше искрица живот. Главата му се отпусна безсилно напред. Рояци мухи налитаха към изранения му гръб. Гърлото му беше пресъхнало, а от гърдите му се изтръгваше предсмъртно хъркане.
Той изобщо не чу приближаващите се стъпки, както и гласа на Блек Сам О’Мейли, който с лека загриженост рече:
— В никакъв случай не бива да го оставим да умре. Босът ще ни избие всичките. Затова се погрижете да остане жив.
Мъжете се заеха да съживят Ласитър. Положиха доста усилия, макар по лицата им ясно да личеше, че го правят с нежелание. Тия мъже бяха прости и праволинейни хора и не разбираха защо трябва да бъде оставен жив този човек, щом смъртта му така и така е решена.
Но тъй като им беше заповядано, те положиха всички усилия да се погрижат за него. Пленникът бавно се издигна от небитието на безсъзнанието. Едновременно със свестяването започна да му се повдига. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Стомахът му тежеше като оловна топка, а гърлото му беше пристегнато с невидимо въже. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но гърдите му бяха стегнати в железен обръч. Поиска да навлажни устните си, но небцето му беше сухо като пясъка на пустинята.