— Да, така беше — изстена Ласитър. Всяка дума му причиняваше неописуема болка. Главата му клюмна безсилно на гърдите.
В настъпващия мрак отново се разнесе женски писък.
Той почти не го чу. Добре го бяха наредили тия негодници. Беше стигнал почти до границата на съпротивителните си сили. Едва долови думите на Блек Сам:
— Отивам да кажа на шефа. Внимавайте да не умре на кръста. В никакъв случай не го допускайте. Пако, ти отговаряш за пленника. Нали имаш опит в подобни неща.
— Разбира се, шефе. Не се тревожи за него.
Стъпките на Сам се отдалечиха. Ласитър висеше на кръста със затворени очи. Обгорелите дъски болезнено се впиваха в тялото му.
Мислите му обаче се върнаха на нещо определено — на задачата, с която беше изпратен тук. На мъжа, когото трябваше да залови.
Всъщност едва сега Ласитър намери време да се замисли малко повече над полученото поръчение. Много странно, че именно в този момент всички подробности изникнаха в ума му с такава яснота. Вероятно защото досега събитията се трупаха едно след друго. Събития, които нямаха нищо общо с неговата задача и които ни най-малко не беше очаквал.
Как се казваше търсеният от него мъж?… Да, точно така. Сега се сети за името му — Кастило де Тамарит. Испански гранд, богат мъж, виден и известен човек от стара Европа.
Най-вероятно се касаеше за някаква политическа интрига. По причина, която Ласитър не знаеше, този мъж беше избягал в Америка. С него беше и жена му, която беше родом от Съединените щати.
Сякаш светкавица прониза измъченото му съзнание, когато си спомни името на тази жена. Първото й име беше…
Корина!
Малко преди да го изнесат от станцията на Уелс Фарго, маскираният беше произнесъл името.
Думите му проехтяха в паметта на Ласитър, сякаш ги беше чул само преди няколко минути.
„… жената, която се нарича Корина…“
А после дойде яростното избухване на чернокосия мъж, скрит сред групата оковани хора.
— Оставете я на мира! — беше извикал той. — Тя е моя…
Посред изречението се бяха нахвърлили върху него.
„Тя е моя жена“ — това е искал да каже мъжът. Ласитър беше почти сигурен, че предположението му е правилно.
Сега си спомни и начина, по който бяха произнесени тези думи. Беше сигурен, че мъжът не е мексиканец. Така говореха само родените испанци, и то аристократите — благородниците, грандовете.
Всички тези размишления събудиха тревога в сърцето на Ласитър. Пулсът му се ускори.
Дали случайно не беше попаднал на следа?
Май нишките се преплитаха именно тук.
Ставаше все по-тъмно. Хладният вятър се усилваше и Ласитър мръзнеше. Той обърна глава, за да вижда ранчото в падината. От прозорците му проникваше мътна светлина. Зад тях се движеха човешки фигури. Въпреки че не бяха много ясни, Ласитър разпозна две голи женски тела и пред тях мъж, който им говореше нещо.
Това можеше да бъде само Похитителя на жени. Той се беше изправил пред пленниците си и ги унижаваше с подигравателни думи.
Този човек беше луд, душевно болен. За Ласитър нямаше друго обяснение. Страшният му занаят трябваше на всяка цена да бъде спрян. Ласитър се запита защо са го изпратили да търси испанския гранд, а не Похитителя на жени. Шефовете му от Бригада Седем сигурно отдавна знаеха за съществуването на този ужасен престъпник. Но вероятно си имаше определени причини за поведението им. Досега всичко, планирано в централата, беше завършено добре и в крайна сметка се оказваше най-разумното. Сигурно и сега беше така…
Ласитър имаше право в предположенията си. Но докато размишляваше, в долината се появиха други двама мъже…
7.
Първият мъж дойде от север, вторият — от срещуположната посока. Но целта им беше една и съща.
Мъжът, идващ от север, беше едър като мечка, с широки рамене и тесни бедра, облечен в кожени дрехи, обшити с ресни. Под бобровата шапка се показваха дълги бели коси, които стигаха почти до раменете му. Прорязаното от бръчки лице носеше следи от дългия живот на открито. В сините му очи се криеше орлов поглед.
Мъжът беше трапер, един от „синовете на дивото“, както се наричаха хората като него. Въпреки високия си ръст той се движеше гъвкаво и безшумно и бързо наближаваше фермата на убитото семейство Кейн, заета сега от бандитите.
Другият мъж, който идваше от юг, беше строен, с тъмни коси, въоръжен с пушка, револвер и дълъг испански нож, втъкнат в колана му. Движенията на този мъж също бяха гъвкави, но той крачеше напред бързо и непредпазливо. Очите му блестяха като на дива котка. От време на време гневно изръмжаваше. Това ставаше винаги когато откъм ранчото до ушите му достигаше писък на жена.