Тор Ериксън разбра, че испанецът изненадващо бързо се е вразумил, и се успокои.
— Елате, графе! — подкани го траперът. — Знам къде трябва да отидем…
Маскираният излезе от блокхауса и спря за миг, облян от лунната светлина. После към него пристъпи Блек Сам. Ласитър видя как шефът на бандитите разговаря със своя подчинен.
Блек Сам на няколко пъти посочи към гроба и се чу как маскираният доволно се изсмя. Ласитър не можа да разбере за какво си говореха, но знаеше, че идва и неговият ред. Вече не си правеше никакви илюзии относно това, какво го очаква. Пред очите му отново и отново се изнизваха картините на изживяното досега. То приличаше на лош сън.
Въпреки всичко силите му постепенно се възвръщаха.
В сърцето му пламна жаждата за живот. Той отново стана такъв, какъвто беше винаги — човек, който никога не се поддава на отчаяние. По дяволите всички мисли, които го караха да се чувствува слуга, лишен от свобода, които не му позволяваха да следва повелите на сърцето си.
Имаше ли нещо по-хубаво от чувството, че можеш да утвърдиш самия себе си!
Битките бяха част от живота, от цялото човешко съществувание. Той не биваше да се предава. Щеше да се съпротивлява срещу тия негодници до последен дъх, дори да пукне като куче.
Вероятно нямаше да преживее този последен сблъсък, но поне щеше да умре достойно, като истински мъж. В гърдите му отново пламна познатият огън. Бе обзет от дива ярост, която не можеше да бъде укротена с нищо. Внезапно се почувствува наистина спокоен и силен.
Видя, че двамата бандитски водачи тръгнаха към него и ги загледа втренчено. Стъпките на брадатия и маскирания кънтяха глухо и заплашително по твърдата, изгорена от слънцето земя. В мътната лунна светлина фигурите им приличаха на чудовища с огромни озъбени муцуни.
Скоро двамата се изправиха пред него. Наоколо в очакване стояха бандитите. Всички искаха да видят големия спектакъл. Помнеха обещанието, дадено от главатаря, и щяха да наблюдават страшната фиеста на смъртта.
Централната роля беше отредена за Ласитър.
В началото маскираният дори не го удостои с поглед. Жестокият бандит виждаше само гроба, в който лежеше мъртвият му син. Мина безкрайно дълго време, преди бандитът да обърне очи към Ласитър.
— Сега ще ни отведеш при златото! — проговори той. — Съветвам те да побързаш. Не съм от хората, които търпят да ги бавят. Колкото по-дълго ме оставиш да чакам, толкова по-лошо за теб самия.
Гласът му прозвуча студено и безмилостно.
— Освободете го от веригите! — заповяда на хората си той. — Хайде, побързайте! Скоро започва фиестата на смъртта.
След по-малко от минута Ласитър беше освободен от веригите, които часове наред го бяха приковавали към дървения кръст. Той се опита да се раздвижи, но в измъченото му тяло все още нямаше достатъчно сили, за да се опита да избяга.
Сега времето работеше за него. Всяка минута беше от жизнено важно значение. Трябваше много добре да прецени кога ще заложи всичко на една карта и ще се опита да избяга в нощта.
Олюлявайки се, Ласитър застана пред маскирания. Чувството на слабост в мускулите му изчезна, но той продължаваше да симулира безсилие. Такива бяха правилата на играта.
Игра? Не, това не беше игра. Това беше жестоката действителност. Въпросът беше на живот и смърт.
Блек Сам прошепна на маскирания:
— Внимавай много, шефе! Тоя тип е същински дявол. Може да ти разкъса гърлото, даже когато си сигурен, че имаш пред себе си мъртвец.
Маскираният небрежно махна с ръка.
— Не се тревожи, Сам. Мога да си помогна и сам.
— Ами ако умре, шефе!
— Какви са тия приказки, Сам? Щом е мъртъв, значи е мъртъв! Вече никой не може да го съживи.
— Ами златото?
— Това не е най-важното за мен!
Ласитър чу думите му и надеждите за спасение угаснаха. Значи големият шеф не беше алчен за злато…
— Върви напред! — заповяда маскираният. — Отведи ме на мястото, където е скрито златото.
— Доколкото чух, ти не се интересуваш много от него — рече Ласитър, стараейки се да говори като измъчен до смърт човек, въпреки че вече се чувствуваше доста бодър.
Той винаги бързо възстановяваше силите си. Не без основание повечето от приятелите и враговете му го смятаха за най-твърдия мъж, когото някога са срещали.
Ласитър наистина беше необикновено твърд човек. И за това си имаше причини. Никога досега не бяха го галили с кадифени ръкавици. През целия си досегашен живот се беше сблъсквал с най-страшните неща, които изобщо съществуват. Вероятно затова беше станал такъв, какъвто беше сега.