— Искаш да я вземеш с нас ли, Джейсън?
Мъжът, който зададе този въпрос, беше наполовина апач, сгърбен тип, с блестяща кавалерийска сабя на обшития със сребро колан. Стигащата почти до раменете му коса беше вързана с кървавочервена лента през челото.
Джейсън го изгледа недоволно.
— Това си е моя работа, Фис. Аз съм шефът тук, нали?
В студения му глас прозвуча неприкрита заплаха. Мелезът равнодушно сви рамене. Знаеше, че е безсмислено да се впуска в каквато и да било дискусия с Джейсън О’Лийри. И без това щеше да загуби.
— Просто попитах — каза той. — Ти ще го обясниш на брат си.
Джейсън О’Лийри се усмихна доволно.
— Мак няма да има нищо против — каза той. — Освен това момичето си е за мен. За известно време ще прави живота ми приятен. Някой ден сигурно ще я продам. Защото иначе може да ни създаде доста затруднения. Вървете в къщата да потърсите златото. Време е да изчезваме оттук. Хайде, побързайте!
Двамата се раздвижиха, но още преди да са направили първата крачка, трепнаха от уплаха.
В същия миг вдигнаха пушките си и нададоха остри предупредителни викове.
Бяха опитни, закалени в битките бандити. Не за пръв път се изправяха срещу внезапно появил се неприятел. Бяха се научили в подобни ситуации да атакуват светкавично, без да оставят на противника си възможност дори да се замисли.
Между дърветата изникна мъжка фигура. Човекът беше сам. Едър мъж, облечен като заможен мексиканец. Сомбреро с плоско дъно и широка периферия засенчваше необикновеното му лице.
Държеше на хълбока си готов за стрелба „Уинчестър“. Очевидно възнамеряваше да каже нещо, но бандитите не го оставиха да го стори. А той явно не смяташе, че ще го нападнат така яростно.
Стоеше там като голяма жива мишена, която в следващите секунди щеше да бъде надупчена от безброй куршуми. Изглеждаше, че с него е свършено.
Проехтяха гърмежи. От дулата на револверите изскочиха пламъчета. Джейсън О’Лийри светкавично се обърна и даде два изстрела с тежкия си револвер.
Сякаш адът се беше разтворил за една или две секунди. Но всичко свърши така внезапно, както и беше започнало.
Големият мъж в черен мексикански костюм светкавично се беше проснал по корем. Сега бавно се изправи и с невъзмутимо спокойствие нахлупи сомбрерото на главата си.
На дъното на шапката му личаха две дупки от куршуми, но чужденецът въобще не им обърна внимание.
Той се насочи към тримата бандити. Двама от тях се търкаляха, стенейки, с разкривени от болка лица, по горещата земя.
Главатарят им Джейсън О’Лийри лежеше по лице без да помръдва.
Момичето все още беше коленичило край мъртвите си родители. Сякаш въобще не беше чуло стрелбата.
Големият мъж се приближи до ранените и взе оръжията им.
— Кърли Брийкър и Фис Конрой — проговори той. — Явно са сторили грешка, като са ви пуснали предсрочно от затвора. Този път обаче няма да се отървете от бесилката.
Конрой и Брийкър го изгледаха с почуда.
— Кой си ти, човече? Откъде ни познаваш? — изпъшка Кърли Брийкър. — Не си спомням да съм те срещал някога.
— Разбира се, че го познаваме! — извика дрезгаво мелезът. — Я погледни под шапката му, Кърли! Това е Ласитър! Нима не си спомняш тоя проклет дявол? Без него мексиканските ландрони непременно щяха да ни обесят. Хей, Ласитър, ако те бяхме познали навреме, нямаше да се нахвърлим срещу теб като подивели. О, проклятие, защо се получи така! Смятам, че ще се разберем по някакъв начин. Не бива да ни пращаш на бесилката, приятел!
Нито един мускул не трепна по лицето на Ласитър.
— Все пак мисля да го сторя — отговори той.
Мелезът широко се ухили. Бързо беше забравил болките си.
— Шегаджия си ти, Ласитър! — извика той. — В крайна сметка и ти си като нас. Отхвърлен от обществото, каквито сме и ние. Затова няма да ни пратиш на бесилката. Освен това ние нямаме нищо общо със смъртта на ония двамата. Джейсън О’Лийри ги застреля.
— Това ще реши съдът — отговори безцеремонно Ласитър. — Не е моя работа.
Мелезът продължаваше да се хили.
— Мен не можеш да ме уплашиш! — изръмжа той. — Да не би да искаш да ни предадеш на някой шериф? Май ще си имаш доста неприятности. Готов съм да се обзаложа, че ще те бутнат в затвора заедно с нас. По скоро теб те чака бесилка, а не Кърли и мен.
Ласитър хвърли надалеч оръжията на двамата бандити, за да не могат да ги стигнат, и закрачи към коленичилото момиче.
То стоеше все така, забравило всичко наоколо, впило очи в мъртвите си родители.
Големият мъж се приведе към нея.
— Джоузефин! — каза тихо, но много настойчиво той. — Погледни ме! Аз съм, Ласитър!