8.
— Виждам, че си подхождаме — прошепна Тор Ериксън толкова тихо, че думите му достигнаха до ушите на Ласитър и испанския граф като полъх на вятъра. — Вие двамата реагирахте точно така, както ми се искаше. Отново сме обкръжени. Сгрешихме, че не изчезнахме оттук колкото се може по-скоро. Но ей сега ще се оправим. Нека ония си мислят, че са в безопасност.
После продължи с висок глас:
— Аз ви предлагам още в самото начало да изясним позициите си. Ще започна от себе си. Честно ще ви призная, че аз бях този, който взе парите. Скрил съм ги на сигурно място.
Кастило де Тамарит стисна ръце в юмруци и горчиво извика:
— Не ме интересува това проклето злато! Ти забрави ли, че жена ми е в ръцете на ония негодници? За златото можем да говорим и по-късно. Става въпрос за жена ми, човече! Едва когато я освободим, ще мога да дишам спокойно.
Траперът махна към него с лявата си ръка.
— Спокойно, спокойно и всичко по реда си — каза той. — Всеки ще получи онова, което му принадлежи. Нека първо бандитите се върнат. Сигурен съм, че скоро са се окопитили от първата уплаха. Ей сега ще дойдат отново и тогава всичко ще тръгне по план. Тия глупаци нямат и понятие, че не сме сами в гората. Мислят си, че лесно ще се справят с нас. Ще ни нападнат и в същия момент нашите хора, които дебнат наоколо в тъмнината, ще се нахвърлят върху тях. Затова запазете спокойствие. Бандитите сигурно вече пълзят насам. Нека си въобразяват, че не ги заплашва нищо.
После сниши глас и продължи съвсем тихо, за да го чуват само двамата му другари.
— Щом свирна с уста, ще се хвърлите настрани! Ласитър, до теб е пушката на бандита, който уби моето куче. Нали знаеш какво да правиш с нея!
В следващия миг се чу пронизително изсвирване. От няколко места проехтя яростен рев. В този рев се примесиха гневни мъжки крясъци.
Прозвучаха изстрели. Между скалите заизникваха човешки фигури, които тичаха, за да спасят живота си.
Ласитър сграбчи пушката на бандита и понечи да стреля, но не видя пред себе си никаква цел.
Бандитите бяха обърнати в бягство, а от опасните кучета вълча порода нямаше и следа. Тор Ериксън преспокойно се облегна отново на дългия си „Уинчестър“, сякаш се намираше в най-тихото място на земята.
— Тия негодници повече няма да посмеят да ни нападнат — проговори той. — Обзалагам се, че няма да ги видим вече.
Ласитър оставаше скептичен.
— Наистина ли мислиш така, Ериксън?
Старият трапер се изсмя.
— Имам доверие в кучетата си — отговори той. — Това са най-добрите приятели и съратници в битките, които човек може да си представи. Усещат всеки неприятел и са готови да го прогонят. Няма да допуснат никого близо до нас, без да ни предупредят. Ето че пак ми дават знак. Чухте ли вой на койот? Това не беше прерийният вълк, а едно от моите кучета. Името му е Локи, хитрецът. А другите се казват Балдур и Вотан. Тези имена съм взел от старите легенди за боговете на родината ми. Вотан, Балдур и Локи са били богове на предците ми. Локи — хитрият помощник на хората. Вотан — господарят на лова, водачът на голямата войска на мъртвите. А Балдур е най-великият от тримата — умен и благороден.
Очите на стария трапер блестяха с въодушевление, когато говореше за своите кучета. Искаше да прибави още нещо, това ясно пролича от вида му. Беше забравил всичко наоколо, но испанският гранд рязко го върна в действителността.
— За бога, Ериксън! — извика той. — Вярно е, че твоите кучета са най-умните, най-красивите и най-смелите същества на света. Но вече е крайно време да се погрижим за жените. Ласитър, нали и ти мислиш така?
Преди Ласитър да успее да проговори, Тор Ериксън вдигна ръка и продължи с невъзмутимо спокойствие.
— Разбирам те, Кастило де Тамарит. Прави ти чест, че си толкова разтревожен за жена си. Но сега трябва да бъдеш смел и изключително търпелив. Ти…
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го гневно графът. — Няма повече да чакам, Тор Ериксън! Времето напира. Трябва да ударим колкото се може по-скоро, иначе всичко е загубено.
Старият трапер сериозно поклати глава.
— Още е рано, граф Кастило.
— Защо? Не те разбирам! Колкото по-скоро нападнем ония бандити, толкова по-бързо ще освободим жените.
— Ти не познаваш Похитителя на жени, граф Кастило. Той е същински дявол. Сигурен съм, че отдавна е подсигурил гърба си. Много добре знае какво трябва да направи.
— Е, и какво ще направи той, Ериксън?
— Ще се подготви за бягство, защото е страхлив и подъл.
— Не ти вярвам, Тор. Откъде знаеш всичко за него? Познаваш ли го изобщо?