Траперът невъзмутимо кимна.
— Много отдавна го познавам, графе. Мисля, че съм единственият човек, който знае как може да бъде спрян престъпният му занаят. Има само един начин.
— Тогава ни го покажи, Ериксън! — подкани го Ласитър.
— Ще го направя, приятели…
— Първо обаче искам да разбера какво става в ранчото! — избухна испанецът. — Ще се успокоя едва когато видя с очите си.
— Всичко ще узнаеш, граф Кастило де Тамарит — отговори траперът. — Елате с мен, вие двамата. Сега ще ви покажа всичко. Ще узнаете и тайната на човека, наречен Похитителя на жени. Той е злият дух на нашата страна и е крайно време да го пратим при предците му в ада…
Пъхтейки от гняв, но с треперещо от страх сърце, главатарят на бандитите тичаше към ранчото. Този път главата му не беше скрита в маска, но във вълнението си той почти не го забелязваше. В този момент нищо не го интересуваше.
Реагира слепешката като повечето от хората си. Страхът ги подгони към блокхауса и никой не беше в състояние да разсъждава разумно. Поне не в тези минути.
Ласитър беше вече видял лицето му. Някои от хората му сигурно също.
Мислите лудо се блъскаха в главата на бандита.
Скоро всички щяха да узнаят кой се крие зад черната маска. Личността му повече нямаше да бъде забулена в тайна и страшният ореол около него до голяма степен щеше да бъде разрушен.
Нямаше друг път, освен да върви напред. Да се спаси онова, което все още може да бъде спасено! Тази мисъл завладя изцяло ума на бандита.
Но имаше ли нещо за спасяване?
Щом се разкрие истинската му самоличност, в Щатите с него ще бъде свършено. А това можеше да се очаква много скоро, по-скоро, отколкото му се искаше.
Ще му устроят такава хайка, каквато никой престъпник досега не е преживявал. Властите по съвсем разбираеми причини ще вложат всички сили, за да го заловят жив…
Много добре си представяше какво ще се случи после: големи заглавия по вестниците, шумен съдебен процес. Ще го покажат пред очите на всички разголен и жалък. Ще извадят на бял свят всичките му болезнени и перверзни наклонности. Не! На всяка цена трябва да се избегне унижението, каквото и да му струва това.
Тези мисли бяха първата стъпка към една истинска лудост с безпримерни размери. Все по-ясно му ставаше, че ще успее да се спаси, само ако прояви такава страшна жестокост, че светът да се отдръпне в уплаха.
По мършавото му лице се появи демонична усмивка. Мъжът стигна блокхауса и се втурна вътре. Беше ослепял от ярост и се намираше в някаква омая, която го караше да не се бои от нищо.
В дневната все още светеше. Жените стояха там така, както ги беше напуснал. В ъгъла се бяха скупчили четири неясни фигури на негови хора, които беше оставил да ги пазят. Щом босът се втурна вътре, бандитите уплашено се надигнаха.
— Вън! — изсъска главатарят.
Скоро той остана сам с жените. Двете бяха впили погледи в него, сякаш имаха пред себе си призрак. Очите им бяха широко разтворени.
И двете го познаваха. Често го бяха срещали в досегашния си живот. Това мършаво бледо лице, прилично на лешояд, им беше познато още от детските години.
В дългото си черно одеяние, с бледо костеливо лице, той беше истинско олицетворение на смъртта.
С горящи очи бандитът се вгледа в пленниците си. Жестока усмивка играеше в ъгълчетата на тънките му устни.
— Не вярвате на очите си, нали? — попита цинично той. — Мислите си, че сте обезумели? Не е така. Защото това наистина съм аз. Аз съм Ричард О’Лийри, а не духът му.
Двете жени не бяха в състояние да произнесат нито дума. Ужасяващото откритие, че мъчителят им е техен стар познат, беше страшен шок и за двете.
Значи Похитителя на жени беше Ричард О’Лийри!
Невероятно! За всички, които го познаваха, това щеше да бъде най-голямата изненада в живота им.
— Вуйчо Ричард! — изхълца най-после Корина. — Ти си ми вуйчо!? Как можа…
Тя замлъкна и поклати глава. По измъченото й лице се стичаха сълзи. Ужасът беше изсушил гърлото й. Нямаше сили да каже с думи онова, което изпитваше.
— Да, аз съм твоят вуйчо — каза Ричард О’Лийри. — А ти никога не си предполагала, че съм способен на такива неща. Никой човек не е очаквал от мен подобно нещо. Вече пет години правя всички ви на глупаци. А хората, които ме познават, смятат, че съм почтен човек.
Корина го изгледа диво и думите изригнаха от устата й.
— Но това няма да трае дълго, Ричард О’Лийри. Вече твърде много хора те видяха без проклетата ти маска. Или ще убиеш всички свидетели, които могат да те издадат?
Той сви рамене и невъзмутимо отвърна:
— Още не знам. Зависи от много неща. Първо ще изчезнем оттук. А после… — после поклати глава. — Не — продължи след кратко прекъсване. — Глупаво би било да изчезнем още сега. Първо ще изтрепя ония кучи синове, които забъркаха тази каша. Ще хвана негодника, дето смъкна маската от лицето ми. С Ласитър започна всичко и с него трябва да завърши. Кълна се във всичко свято, че ще сложа край на тая бъркотия!