— Вярно е, човек може да полудее — намеси се в разговора им Кастило де Тамарит. — Уверявам ви, че тук сте си много добре. Вярно е — в Америка има добри и лоши хора също както в Европа. Но тук всеки има свободата и правото да се бори със злото. Тук всеки истински мъж може да грабне меч и да защити правата си. Това е много добре.
Ласитър удовлетворено кимна. После усети, че двамата мъже го наблюдават отстрани и чакат отговора му.
— Да, човешкият живот е една непрекъсната битка — промълви той. — Докато свят светува, това не може да бъде избягнато.
В този миг траперът тихо изсвири. Безшумни като сенки, трите кучета се плъзнаха към стопанина си.
Едно от едрите животни се приближи до Ласитър и го подуши, окуражено от знака на господаря си.
Големият мъж импулсивно зарови пръсти в гъстата козина на врата му.
— Това е Вотан — обясни тихо траперът. — Той е най-силният от тримата ми приятели. И най-дръзкият. Много ти подхожда, Ласитър. Така поне мисля аз.
Вотан се притисна до него, сякаш този мъж винаги му е бил приятел. А Ласитър изпита усещането, че има край себе си разумно същество.
— Много добре, Вотан — промълви Тор Ериксън. — Още отсега виждам, че вие двамата ще се разберете. Наистина си приличате и ще станете добри приятели. Внимавайте добре един за друг! Винаги мислете за това, че можете да разчитате един на друг.
Голямото куче леко изръмжа, сякаш изразяваше съгласието си. То беше разбрало думите на господаря си.
— А сега, Балдур — продължи Тор Ериксън. — Иди при този мъж и застани до него!
Той посочи испанския граф и Балдур послушно легна до него, както Вотан беше легнал до Ласитър. Учудващо беше как тези грамадни кучета се подчиняваха на тихия глас на трапера.
— А Локи остава при мен — заключи Ериксън. — Понякога е твърде необуздан, затова мисля, че аз най-добре ще се справя с него. За теб, Ласитър, както и за теб, графе, Локи не е подходящ партньор. От него всичко може да се очаква.
Ласитър се питаше какво ли означава всичко това.
— Да не искаш да кажеш, че ще се разделим, Ериксън?
Траперът кимна.
— Това е най-доброто за всички ни. Ще ви обясня къде ще се срещнем отново. Ако обаче не сте готови да последвате съвета ми, ще измислим нещо друго.
— Кажи какво си намислил, Тор! — подкани го Ласитър.
— Опитах да се поставя на мястото на О’Лийри — отговори траперът. — По характер този човек е страхливец. Дълго време се е крил зад маската си. Така необезпокояван е всявал ужас в цялата страна и едновременно с това е водил живот на известен и почитан човек. Сега обаче всичко това свърши. Корабът му се е запътил към дъното и в паниката си той ще се опита да спаси онова, което му остава. Скрил се е долу в блокхауса като плъх, подгонен от котки. В отчаянието си не подбира средства, за да се добере до сигурно място. Едновременно с това обаче не иска да се откаже от богатствата, които е натрупал в ранчото на убития си зет. Като събере всичко, ще се прехвърли с бандата си в Мексико. А там ще ни бъде трудно да се доберем до него. В Мексико той живее под друго име и всички го уважават. Там разполага със сигурно убежище. Затова първо ще се опита да се измъкне от капана, в който е попаднал.
— Но какво общо има това с твоя план? — попита нетърпеливо испанецът. — Какво смяташ да правиш, Тор Ериксън?
Траперът се усмихна.
— Както вече ви казах, сега ще се разделим. Ти и аз, Кастило, ще потеглим към ранчото „Циркъл Ем“. Ласитър ще остане тук и ще наблюдава следващите стъпки на негодника. По този начин ще заключим бандитите в клещи.
— Ами ако директно поемат пътя на юг? — попита скептично графът. — Има да чакаме напразно в ранчото.
Тор Ериксън бавно поклати глава.
— Ако наистина постъпят така, няма да допуснем да стигнат далеч. Пътят до Мексико е дълъг и въоръжените отреди бързо ще ги обкръжат. Всъщност бандитите би трябвало да вземат предвид, че скоро ще повикаме на помощ представителите на закона. По тази причина бързат толкова. Искат да се справят с нас колкото се може по-бързо, затова ще разиграят докрай картите, с които разполагат — а това са двете жени. О’Лийри знае, че докато животът на Корина и Джоузефин е в опасност, ние няма да предприемем нищо. Затова е толкова важно да не изпускаме нервите си. Играта, която играем, е на живот и смърт. Трябва да изчакаме противникът да направи първата грешка. И тогава да ударим толкова внезапно, че да не им оставим никакъв шанс… Е, какво? Съгласни ли сте с предложението ми?
Ласитър набързо премисли всичко още веднъж. Всъщност целият план на трапера се базираше върху едно предположение, върху някакво предчувствие, неподкрепено с доказателства. Но той имаше право в най-важната точка: бандитите бяха принудени да действуват. Не можеха да останат вечно в тази долина. А двете заложници имаха стойност за тях само докато бяха живи.