Тримата приятели обаче можеха да предприемат нападение само тогава, когато Корина и Джоси бяха извън опасност.
— Смятам, че трябва да опитаме — изрази мнението си Ласитър. — Мисля дори, че това е най-доброто решение.
Светлините в блокхауса изгаснаха. За миг само се появи единият от двамата главатари и врътна кранчетата на газените лампи. Къщата потъна в мрак. За Кастило де Тамарит вече нямаше цел.
Отсега нататък горещият му темперамент нямаше да им изиграе някой номер.
Той протегна ръка на Ласитър и двамата мъже се погледнаха в очите в лунната нощ.
— Каквото и да се случи, Ласитър — промълви испанецът, — аз съм сигурен, че в твое лице намерих приятел. Това се случва рядко в нашия жесток свят.
В думите му прозвуча тъга. Ласитър веднага я усети и почувствува горчивина при мисълта, че е натоварен със задачата да арестува испанския граф.
Тор Ериксън се изкашля.
— Време е да тръгваме, графе — прошепна той. — Трябва да стигнем в ранчото, преди Похитителя на жени и бандитите му да са дошли там. Можем да ги победим само ако изненадата е на наша страна.
Кастило де Тамарит решително кимна. Той се обърна рязко и тръгна напред. Старият трапер го последва. Като верни сенки двете кучета се плъзнаха след тях.
Ласитър остана на мястото си. Огромното куче Вотан лежеше до него. Ръката на мъжа се плъзгаше по гъстата козина, под която играеха стоманени мускули.
— Ние с теб ще се справим — прошушна му той и голямото животно зарови влажния си нос в бузата му.
Ясно беше — двамата бяха приятели. Ласитър разбра, че Тор Ериксън не е преувеличавал. Трите кучета наистина бяха най-добрите приятели, които човек можеше да си пожелае…
10.
По заповед на шефа си Блек Сам О’Мейли загаси и двете газени лампи. Така в дневната на блокхауса настъпи почти пълна тъмнина. Отвън проникваха само няколко ярки лунни лъчи.
Започна да се захлажда. Нощта се приближаваше към края си. Звезди не се виждаха, а луната бавно изчезваше на запад зад планинските гребени.
Наоколо цареше дълбока, потискаща тишина. Бандитите дебнеха в мрака. Преди половин час на вратата се появи мелезът Фис Конрой и пое водачеството на мъжете отвън. Беше получил строга заповед от Блек Сам да не предприема нищо.
Всички чакаха. Времето минаваше мъчително бавно, фактът, че бяха осъдени на бездействие, все повече изнервяше бандитите.
— За всичко е виновен Ласитър — шепнеше Ричард О’Лийри. — Дяволът е влязъл в тялото му. Забелязах го още щом го видях за пръв път в станцията на Уелс Фарго. Някакъв вътрешен глас ми нареди да го убия. Но не се вслушах в този глас. Сега вече знам, че направих грешка.
Почти нищо не беше останало от величествената му осанка. Ясно личеше, че е обхванат от истински страх. От минута на минута ставаше все по-безпомощен.
— Какво става, Сам? — изсъска той. — Защо не казваш нищо? Нямаш ли идея какво трябва да предприемем? Трябва да се направи нещо. Не можем да чакаме тук цяла вечност. Трябва да действуваме!
Безпокойството на боса се пренесе върху Блек Сам.
Той се питаше дали не е направил грешка, като се е присъединил с няколко свои хора към бандата на О’Лийри. В началото всичко изглеждаше много добре. Мъжете лесно заработваха парите си, но ето че скоро се показа и обратната страна на медала.
Всъщност Сам имаше лоши предчувствия още от самото начало. Действията на О’Лийри в основата си му бяха неприятни. Подобни неща винаги бяха отвращавали Сам. Но и самият той беше затънал доста дълбоко в блатото. За да се измъкне, трябваше да се втурне право напред — към гибел или към спасение.
Във всеки случай вече нямаше връщане назад. Трябваше да се предприеме нещо, и то бързо.
Думите на О’Лийри отекваха в главата му.
Да, трябваше да се направи нещо!
Но какво?
Навън беше толкова тихо. Каква ли дяволия замисляха ония, които ги дебнеха в мрака?
Блек Сам се опита да се постави на мястото на враговете си, но нямаше достатъчно фантазия, за да премисли внимателно всички възможности.
— Какво има, Сам? — изсъска О’Лийри. — Защо не отговаряш?
Босът беше в паника. Това ясно пролича по гласа му. Чувствуваше се притиснат до стената. Нервността му нарастваше с всяка минута.
— Трябва да им покажем нещо толкова страшно, че да изпуснат нервите си. Едва тогава ще знаем как да действуваме по-нататък.
— Какво предлагаш, Сам? — попита с треперещ глас главатарят. — Надявам се, че е нещо разумно.