— На конете! — заповяда той. — Време е да свършим с тая работа.
След минута всички препускаха към ранчото. Двамата ранени с разкривени от болка лица се свиваха на земята, усещайки, че са станали излишни. С дива ярост в сърцата те се взираха след Блек Сам и доскорошните си другари.
— Този кучи син! — изохка единият. — По-лош е дори от О’Лийри. Никога не бих го повярвал.
— И той ще си намери майстора — промърмори другият. — Много съм чувал за Ласитър. Той е от тия, който никога не се предават. Обзалагам се, че и сега е някъде наблизо.
— По-добре е, че не тръгнахме с другите — допълни другарят му. — Никаква печалба няма да има. Трябва да сме радостни, че останахме живи.
И двамата започнаха да превързват раните си.
Един мъж ги наблюдаваше отдалеч с доволна усмивка. Това беше Тор Ериксън, старият трапер, заедно с двете си кучета Балдур и Локи. Когато Кастило де Тамарит се втурна срещу бандитите, траперът тихо изсвири и Балдур веднага се върна при своя истински господар. Тор Ериксън сметна, че е безсмислено да се намесва в неравния бой, тъй като не искаше да убива никого.
Двете кучета тихо ръмжаха.
— Спокойно, спокойно, амигос — проговори тихо той. — Не бива да бързаме. Ако и ние сгрешим като графа, накрая никой няма да остане жив.
У стария трапер не се забелязваше и следа от вълнение. Той мислеше за Ласитър. Разчиташе на него. Хора като него не се оставяха нищо да ги развълнува. Богатият опит на пълния му с превратности живот го беше научил на много неща.
Той проследи с очи Блек Сам и последните четирима бандити, които заедно с тримата пленници влизаха в двора на ранчото. Нямаше какво друго да прави, освен да изчака…
Когато Корина влезе с мъжа си и апача в къщата, по страните й се стичаха сълзи. Това вече не беше нейният дом, който помнеше, когато замина със съпруга си за Испания.
От процъфтяващото ранчо „Циркъл Ем“ бяха останали само спомените. „Свърталище на духове“ — мислеше си отчаяно младата жена. Не я посрещна никой от старите доверени хора. Ричард О’Лийри се беше погрижил да подмени персонала с нови лица, на които стопроцентово можеше да разчита.
— Сега шефът съм аз — обясни Блек Сам на мъжете, които го посрещнаха в двора на ранчото. — Босът заповяда така.
Така отношенията бяха ясни. В ранчото едва ли щеше да има някой, който да се възпротиви на нарежданията на Блек Сам. Всички го признаха за свой шеф.
Той лично надзираваше отвеждането на пленниците в избата. Слязоха в склада за провизии, който Корина познаваше, и оттам, през тъмен ходник — в голямо сводесто помещение, което й беше неизвестно. Тук нямаше прозорци, въздухът беше спарен. Помещението беше оскъдно осветено от една газена лампа.
— Това е мое дело — каза гордо чернобрадият бандит. — По мое предложение босът реши да построи този затвор. Тук са скрити и парите му.
Испанският граф, съпругата му и мелезът стояха мълчаливо. Двамата мъже бяха вързани, но дори и ръцете им да бяха свободни, нищо не можеха да предприемат.
Блек Сам ухилено пристъпи към индианеца и го сграбчи за раменете.
— След един час ще умреш, Конрой — изсъска той. — Давам ти време да се подготвиш за смъртта. После ще дойде редът на испанеца и жена му. В Невада дълго ще говорят за тази страшна нощ…
Фис Конрой се изплю право в лицето на довчерашния си другар.
— Бъди проклет. Сам! — изкрещя той. — Предаде боса си, не се спираш дори пред убийството на жена! Дано адът те погълне, копеле! Проклинам деня, в който те срещнах! Ти…
Силен юмручен удар се стовари право в лицето му. В следващата секунда револверът на Сам го улучи в тила.
Фис Конрой рухна на пода и остана да лежи неподвижно. Блек Сам втренчи очи в графа и жена му.
— Той пръв ще замине за ада — проговори ледено. — След него ще тръгнете и вие двамата. Но може преди това да хвана Ласитър и трапера. Едва когато премахна всички ви, ще мога да спя спокойно.
След тези думи той се обърна и блъсна тежката, обкована с желязо врата. Тя се затвори след него и пленниците потънаха в дълбок мрак.
Корина се промъкна опипом при мъжа си, но не успя да свали стоманените белезници. Тя нямаше понятие, че белезниците се отварят с много прост трик. Но човек трябваше да познава начина.
— Божичко! — проплака младата жена. — Какво ще стане с нас, Кастило?
— Кураж, Корина! — отговори тихо графът. — Все още има надежда. Нали имаме приятели. Тор Ериксън и Ласитър никога няма да ни изоставят.
— Къде са те? — попита тя и графът тихо й обясни всичко, което бяха уговорили помежду си тримата мъже…