Двамата не знаеха колко време е минало, когато дойдоха да отведат Фис Конрой. Мелезът посрещна достойно съдбата си.
— За всеки от нас идва часът на смъртта — прошепна той. — Така е в живота…
Когато вратата се затвори зад него и пазачите му, Корина и съпругът й останаха сами в мрака.
— Скоро и той ще умре — прошепна тихо младата жена. — А после Блек Сам ще убие теб и мен. Страх ме е, мили…
Тя обгърна шията му с две ръце и нежно го зацелува. Обичаше този мъж повече от всичко на света.
Графът се чувствуваше безпомощен като никога досега. Не можеше дори да прегърне обичната си съпруга, за да я утеши.
Оставаше им само да се надяват…
13.
Времето за Джоси и Ласитър отлиташе като в сън. Отново настъпи нощта. О’Лийри лежеше окован в съседното помещение. Ръката на Ласитър се плъзгаше по нежното женско тяло, но мислите му бяха другаде. Той мислеше за приятелите си. Бяха се уговорили да тръгне по следите на бандата, но след тежката битка и получената рана големият мъж беше толкова изтощен, че нямаше сили за нищо.
Беше му толкова добре с тази жена. С нея бяха прекарали незабравими часове. Но вече беше време да се заеме отново с работата си. Корина, испанският граф и Тор Ериксън разчитаха на него.
Джоси чувствуваше същото.
— По-добре ли си вече, амиго?
— Добре съм — усмихна се Ласитър. — Питам се само какво става с нашите приятели. Дано Блек Сам не им е изиграл някой номер.
— Блек Сам ще се върне да освободи шефа си — прошепна Джоси. — Предчувствувам го.
Младата жена се притисна до любимия си.
— Ще изчакаме — каза той. — Каквото и да се е случило, сега няма смисъл да се предприема каквото и да било. Ние…
Той не можа да се доизкаже. Голямото куче пред вратата тревожно излая.
Ласитър светкавично скочи от леглото и грабна револвера. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу някакъв мъж. Ласитър веднага го позна по червената лента на челото. Беше Фис Конрой, апачът, с когото се беше сблъскал веднъж.
— Не стреляй! — извика мелезът, когато дулото на револвера опря в корема му. — Вече не съм ти враг, Ласитър!
После се отпусна на колене пред големия мъж, скръсти ръце като за молитва и наведе глава в знак на подчинение.
Ласитър нямаше доверие на подобни изпълнения. Твърде внезапно се беше променил този човек. Нещо не беше наред.
Той хвърли поглед надолу към мелеза и меко попита:
— Какво има, Конрой? Защо си дошъл пак тук и твърдиш, че вече не си ми враг? Първо ми обясни всичко това!
Фис Конрой вдигна умолително ръце, продължавайки да стои на колене.
— Прости ми, Ласитър! — изплака той. — Винаги съм те смятал за свой неприятел, но вече не мисля така. Направих голяма грешка, Ласитър. Аз…
Големият мъж му залепи звучна плесница. Апачът се отпусна настрани, сякаш умираше.
— Кажи истинската причина! — заповяда строго Ласитър. — Не искам да слушам глупавите ти лъжи.
Фис Конрой легна по гръб. Очите му диво блестяха. Беше обхванат от смъртен страх.
— Истина говоря, Ласитър! — изстена той. — Кълна се, че не лъжа. Става въпрос за Сам О’Мейли. Този човек явно си е загубил ума. Щеше да ме убие, но в последния момент успях да му се изплъзна. Един от другарите ми ми помогна да избягам. Ако не беше той, щяха да ме убият. Повярвай ми, Ласитър! Блек Сам е по-лош и от стария бос. Само затова избягах. Спомних си старите времена. Помниш ли деня в Мексико, когато ми спаси живота?
Ласитър не знаеше да му вярва или не. В капан ли искаха да го уловят? Дали това не беше някои от номерата на Блек Сам?
Ласитър не вярваше нито дума от онова, което чу от апача. Цялата му история беше твърде невероятна.
Той вдигна очи към Джоси, която объркано ги гледаше от леглото.
— Какво мислиш за всичко това, Джоси?
— Не знам, Ласитър. Не мога да проумея каква игра играят. Но онзи човек изглежда честен. Може пък наистина да е било така, както казва.
По лицето на Фис Конрой беше изписана паника. Приличаше на човек, който е на път да загуби разума си. Простря с молба ръце към Ласитър, сякаш виждаше в него последната си надежда. Едновременно с това обаче големият мъж си спомни предателството и коварството, на което беше свидетел през последните дни, и се изпълни с недоверие.
— Защо Сам искаше да те убие, Конрой? — продължи да пита той. — Какво стана през изминалия ден?
Индианецът наистина беше на края на силите си. Надали би могъл да се преструва толкова удачно. Дрехите му бяха разкъсани. По лицето му имаше следи от юмручни удари. Беше без оръжия и стоеше на колене пред Ласитър като човек, който е загубил всяка надежда.