Скоро в двора на ранчото отново стана тихо. Ласитър бързо освободи ръцете на испанския граф от стоманените белезници.
— Благодаря ти, амиго — прошепна Кастило де Тамарит. — Ти си най-добрият човек, когото познавам.
После графът се запъти към жена си, която го очакваше с радостни сълзи в очите. Загледан в трогателната сцена, Ласитър мислеше за поръчението на Бригада Седем. Вече окончателно се убеди, че не може и не бива да го изпълни. Тор Ериксън пристъпи към него и го погледна в очите.
— Ами сега, амиго? — попита тихо старият трапер. — Какво ще правиш? Все още ли имаш намерение да арестуваш граф де Тамарит и да го предадеш на някакви си там хора?
Ласитър изненадано трепна.
— Откъде знаеш, Ериксън?
Старият трапер тихо се засмя.
— Много неща научавам по време на скитанията си, Ласитър — отговори той. — Знам, че не търсеше Похитителя на жени, а именно човека от Испания. Какво ще правиш с него?
— Първо ще отведа Похитителя на жени в Карсън сити — отговори спокойно Ласитър. — Всъщност това е всичко, което смятам да направя. Нищо повече няма да предприемам, Тор.
Но той си помисли, че все пак трябва да свърши още нещо, макар и съвсем дребно. В Карсън Сити щеше да отиде в пощата и да изпрати телеграма. Но Тор Ериксън не биваше да узнае за това. Тази работа засягаше единствено Ласитър. В телеграмата ще напише:
Поръчението не е изпълнено.
При мисълта за това той се усмихна на себе си. Беше твърдо убеден, че е взел правилно решение.