Выбрать главу

2.

Вавуска Юнкцион беше една от станциите за пощенски коли по големия път от юг на север. Там имаше и малко поселище, в центъра на което се издигаха сградите на Уелс Фарго.

Беше късна вечер, когато Ласитър влезе в поселището с момичето и двамата ранени и оковани бандити.

От няколко малки прозорци проникваше бледа светлина. Повечето от хората, които живееха тук, вече си бяха легнали. Нищо чудно, защото наближаваше полунощ.

Ласитър дръпна юздите на сивия си кон. Момичето спря до него, а конете на вързаните бандити спряха от само себе си зад тях.

Полумесецът хвърляше мътна светлина над равната местност. Ласитър приближи циферблата на златния си джобен часовник към очите си.

— Скоро ще удари дванайсет — промърмори той. — Тая работа не ми харесва.

— Какво има? — попита Джоузефин Кейн. — За нещо определено ли мислиш?

Той кимна и обърна глава назад към двамата бандити, които седяха на седлата с едва прикривано напрежение. Мелезът Фис Конрой хитро се подхилваше. Приличаше на голяма хищна птица, надушила плячка.

Приятелят му Кърли Брийкър се стараеше да изглежда равнодушен, но Ласитър не се оставяше да бъде измамен толкова лесно.

Големият мъж се питаше какво да предприеме сега. Първоначалното му подозрение, че в поселището нещо не е наред, все повече се превръщаше в увереност.

Наближаваше полунощ, а на двора пред станцията стояха две големи транзитни коли. Вероятно едната беше дошла от юг, а другата от север. Малко по-нататък до навеса бяха разположени пет тежко натоварени каруци, чиито водачи нощуваха в станцията.

Два дилижанса с пасажерите им, освен това водачите и придружителите на товарния керван. Грубо пресметнато — бяха около тридесет души, които след дългото пътуване през деня търсеха разтуха преди лягане, което беше възможно единствено в салона на станцията. Ако ти върви, може да се запознаеш с някоя красива лейди, а с малко повече късмет е възможно да се стигне и до нещо повече от безгрижен разговор и няколко питиета пред очите на цялата компания.

Ласитър имаше опит в подобни неща. По тези места нямаше почти нищо, което би могло да го изненада.

Затова сега беше изпълнен с дълбоко недоверие. Каква беше тази проклета тишина там долу! И само тук-там оскъдни светлинки зад малките прозорчета. А и тази станция, в която сякаш всички бяха измрели.

Тук нещо не беше наред!

— Какво има, Ласитър? — попита отново Джоузефин. — Няма ли да продължим? Колкото по-рано се отървем от тези бандити, толкова по-добре за нас. Да вървим!

Той отново хвърли поглед назад. Хитро присвитите очи на двамата обесници говореха неща, различни по съдържание, но водещи до едно и също заключение. Затова поклати глава в отговор на въпроса на Джоузефин и слезе от коня си.

Двамата негодници внезапно станаха сериозни. Ласитър вдигна глава към тях и се усмихна.

— Май много се зарадвахте, копелета! — изръмжа той. — Нима повярвахте, че не познавам евтините ви трикове? Слабоумници!

Той отиде при конете им и отхлаби въжетата, с които краката на негодниците бяха свързани под седлата.

Фис Конрой се опита да го ритне в лицето веднага щом се освободи. Ласитър избягна нападението чрез светкавично завъртане на главата си. Мелезът беше вложил толкова ярост в ритника си, че загуби равновесие върху подплашения кон и се строполи настрана. Приземи се доста болезнено на твърдата земя, но викът му заглъхна в гърлото.

Фис Конрой беше от ония мъже, които умееха да побеждават болките с желязна самодисциплина. Беше дивак, жесток и подъл, но имаше гордост, и това му спечели уважението на Ласитър. „Може би този индианец притежава и други положителни качества — помисли той — и аз бих могъл да ги използувам.“

Но Ласитър побърза да отхвърли внезапно хрумналата му мисъл. Трудно беше да повлияеш на човек като Конрой. Той беше верен на своя шеф. Беше доказал това през цялото време на пленничеството си.

Ласитър се беше опитал да узнае някои неща за него. Преди всичко искаше да научи името на главатаря им, който ги беше подтикнал да нападнат фермата на Андрю Кейн.

Но напразно. Пленените бандити не бяха издали дори името на мъртвия си предводител.

Това беше доказателство, че двамата са част от някаква голяма банда. Тия престъпници сякаш въобще не се безпокояха за живота си. Явно разчитаха на скорошно освобождаване.

Затова Ласитър беше удвоил предпазливостта си. Знаеше, че и най-малката грешка ще му струва главата. Бандата, която върлуваше по тези земи, сигурно притежаваше голяма мощ. Всички трепереха от нея.