Странно защо досега не беше получил никаква информация, че в граничните области между Невада и Калифорния върлуват бандити. Обикновено хората за свръзка на Бригада Седем бързо ги информираха за всички по-значителни събития. Този път обаче беше принуден да действува слепешката.
Ласитър помогна на Кърли Брийкър да слезе от коня, накара двамата негодници да седнат с гръб един към друг, завърза ръцете им и пъхна кърпите от вратовете в устата им. На лунната светлина по лицата им ясно пролича колко са разочаровани.
Джоузефин вдигна очи към Ласитър. От лицето й беше изчезнал изразът на апатия, останал от времето, когато напускаха малкото ранчо.
— Какво смяташ да правиш, Ласитър?
Той се усмихна окуражаващо.
— Ще се поогледам наоколо. Не бива да се страхуваш, Джоси.
Тя кимна безмълвно. Беше пренапрегната. Не беше преодоляла последствията от преживения вчера ужас. Страшни картини се изнизваха пред очите й и тя почувствува как я обхваща паника.
Ласитър сложи ръка на тесните й рамене и я привлече към себе си. Задържа я така известно време, опитвайки се да й внуши чувство на уют и сигурност.
— Вземи ме със себе си, Ласитър! — прошепна тя. — Само близо до теб не ме е страх.
Той усети леко вибриране в слабините си. В подобна ситуация му беше просто невъзможно да забрави, че е мъж.
— Ако дойдат другите, аз съм загубена — настоя девойката. — Боя се, Ласитър. Нали ти разказах кои са тия негодници. Забрави ли?
Той нищо не беше забравил. Затова го озадачи фактът, че въпреки настоятелните му молби Джоузефин не му беше разказала нито дума за нападението на бандитите и причините за него.
Но тя беше толкова объркана, след като Ласитър я изтръгна от лапите им. Вероятно с това се обясняваше твърдението й, че му е разправила всичко, което занимаваше мислите й.
— Сигурно съм го забравил — промълви тихо той. — Наистина не мога да си спомня.
— Тогава ще ти го разкажа пак, Ласитър. В Невада се е появил мъжът, когото наричат Похитителя на жени. Сигурно вече си чувал за него.
Той поклати глава.
— Похитител на жени? — промърмори той. — Не си спомням, Джоси.
— Значи не си ме слушал внимателно — прошепна развълнувано тя. — Разбира се, че ти говорих за него. Той е дяволът в човешки образ. А мъжът, когото ти уби, е неговият син. Казваше се Джейсън О’Лийри, но това не е истинското му име. Всъщност може би наистина така се нарича. Никой не знае, Ласитър. Надали някой някога ще успее да разбули тази тайна. Сега престолонаследникът на дявола е мъртъв. Предчувствувам, че новината за смъртта му вече е стигнала до ушите на онова адско изчадие. Вероятно неговата глутница е тръгнала по следите ти, Ласитър. Дебнат теб и мен. И ако попаднем в капана им, очаква ни мъчителна смърт — бавна и страшна.
Ласитър се вслушваше внимателно в думите на момичето. Гласът й трепереше, ръцете й все по-силно се сключваха около врата му, сякаш виждаше в него своята единствена и последна надежда.
— Вземи ме със себе си, Ласитър! — прошепна девойката, изпаднала в паника, когато видя, че той продължава да мълчи. — Ако ме оставиш сама тук, с мене е свършено.
Страхът на момичето беше истински. Разказът й не беше само плод на превъзбудена фантазия.
Явно Похитителя на жени наистина съществуваше. Ласитър се питаше само защо досега не е узнал нищо за него. Вероятно бяха изпратили други хора да следят бандата и не искаха да го занимават с неща извън непосредствената му задача. Той си спомни, че никога досега не беше получавал толкова стриктно и прецизно поръчение от Бригада Седем.
Задачата му беше с най-висша степен на секретност и указанията гласяха, че няма право да се отклонява от изпълнението й. Цялото му внимание трябва да се концентрира върху един-единствен човек, който пребивава в Щатите едва от няколко седмици.
Търсеният от Ласитър мъж беше испанец.
Гранд на Испания, един от най-богатите хора в страната, от която беше избягал.
Всъщност Ласитър не знаеше почти нищо за него, освен името му — Кастило де Тамарит.
Мъжът беше избягал от Испания, където го търсеха за убийство. Твърдеше се, че убил някакъв много влиятелен мъж, човек с изключително значение за Щатите. По мнението на Ласитър това беше истинската причина, поради която правителството искаше този Кастило де Тамарит да бъде намерен колкото се може по-бързо.
Всички тези мисли бегло преминаха през съзнанието му. При това той се вглеждаше в очите на момичето, което беше дъщеря на убития му приятел.
В ума му кънтяха думите й:
— Вземи ме със себе си, Ласитър!
Те бяха казани само преди секунди, но му се струваше, че оттогава е минала цяла вечност.