Зад тезгяха се раздвижиха неясни фигури. Четирима мъже бутаха някакъв голям безформен предмет към центъра на помещението, осветено от газените лампи.
Лека-полека Ласитър различи странните очертания на тази грамада. Това беше голяма кръгла маса, която обикновено стоеше върху капака на мазето.
Но не беше само масата.
Върху тежкия плот от дъбово дърво беше поставено високо кресло с мека облегалка за глава, която явно беше собственост на Хорацио Санкара.
При други обстоятелства Ласитър би се изсмял високо на подобна гледка. Но днес той остана съвсем сериозен. В минути като тази не можеше дори да се усмихне.
В креслото седеше мъжка фигура, цялата в черно. На някои места по дрехите проблясваха сребърни украшения.
Плоскодънна мексиканска шапка с широка периферия и сребърна лента покриваше главата на мъжа, а лицето му беше скрито зад черна маска.
Всъщност не — не всичко беше черно. През изрязаните дупчици блестяха две дяволски горящи очи. На Ласитър се стори, че се е вгледал в очите на дива котка, но скоро разбра, че странната светлина беше предизвикана от отражението на лампите в залата.
Значи това беше той. Тайнственият. Всяващият страх. Човекът, наречен Похитителя на жени, чието истинско име никой не знаеше. Гордо изправен, той седеше на креслото като на трон. Явно си въобразяваше, че наистина се намира на престол.
Нима този човек не разбираше колко е смешен всъщност? Все пак едно нещо трябваше да му се признае: той явно беше от онези, които се стремят да направят на хората около себе си колкото се може по-голямо впечатление. И явно това му се удаваше, поне що се отнася до хората в тази зала.
Атмосферата вътре като че ли стана още по-потискаща. На плота на масата, в краката на маскирания престъпник, се беше свила женска фигура. Очите на момичето бяха зачервени от сълзи, остатъците от дрехите висяха на парцали по стройното й тяло.
Джоузефин! Ето в какъв вид трябваше да я срещне отново! Масата с маскирания главатар и неговата пленница спря на три крачки от отвора на мазето. Човекът с маската властно вдигна ръка и даде някакъв знак. Мъжете зад Ласитър веднага се подчиниха на заповедта. Те сграбчиха окования мъж и вдигнаха ръцете му нагоре. След секунди краят на въжето беше завързан за желязната верига, свързваща белезниците му.
Железният синджир под гредата леко проскърца, когато двамата бандити задърпаха другия край на въжето. То се опъваше все повече и повече, докато Ласитър почти увисна във въздуха. Докосваше пода само с върховете на ботушите си.
— Е, сеньор Ласитър? — попита на испански маскираният с неестествено дълбок глас. — Все още ли се чувствуваш голям и силен?
Големият мъж разкриви лице в усмивка. Възнамеряваше да издържи колкото се може по-дълго и да не показва никакви признаци на слабост.
— Върви по дяволите! — изръмжа той на англо-американски.
— No lo comprendo1 — отговори маскираният. Правеше се, че не разбира думите на Ласитър. Искаше да го сметнат за истински мексиканец. Но големият мъж не се хвана на въдицата му.
Беше готов да се обзаложи, че зад маската не се е скрил мексиканец. Вярно, този тип говореше много добър мексикано-испански, но по някои нюанси Ласитър веднага разбра, че това не е майчиният език на тайнствения бандитски главатар.
Джоси все още седеше свита в краката на човека с маската, с вързани ръце и разкъсана рокля. Главата й беше сведена, раменете й потръпваха, по изцапаните й бузи се стичаха сълзи.
Въпреки тази потресаваща гледка Ласитър успя да потисне гнева и възмущението си.
Нямаше смисъл да изпуска нервите си точно сега. Тия негодници само щяха да се изсмеят.
— Bueno2 — каза той. — Значи ще говорим испански, щом така предпочиташ. Кой си ти? Защо ме заловиха твоите хора? Смяташ ли ме за свой неприятел?
Маскираният леко кимна.
— Ти ми отне човека, когото най-много обичах на този свят — чу се глухият му глас иззад черната кърпа. — Затова ще умреш хиляда пъти, Ласитър.
Той отново даде знак на хората си. Мъжете на другия край на въжето отново го дръпнаха и краката на Ласитър този път окончателно се отделиха от пода.
Болките в раменните стави ставаха непоносими. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса. От челото му в очите се стичаше пот и той здраво стисна зъби, за да не изкрещи от болка.
— Хиляда пъти? — отвърна саркастично Ласитър. — Това е повече, отколкото може да издържи един човек.
Изпод маската прозвуча глух смях.
— Ще видиш, Ласитър…
— Може ли човек да види собствената си смърт? — попита през зъби големият мъж. — Би били истинско чудо, не мислиш ли?