Рейф влезе безшумно в спалнята и завари Ани да спи кротко. Г-жа Уикенбърг му се усмихна и докосна устните си с пръст.
— Да я оставим да си почине — прошепна тя. — Потруди се здравата и го заслужава. — Жената се усмихна отново и излезе от стаята.
Рейф седна на един стол до леглото, все още държеше детето на ръце. Не му се искаше да се разделя с малкото създание. То спеше, като че ли раждането бе също, така уморително за него, както и за майка му. Той също бе доста изтощен, но не му се спеше. Поглеждаше ту Ани, ту дъщеря си и сърцето му преливаше от чувства, струваше му се, че дъхът му спира.
Преди девет месеца държа в ръцете си едно индианско бебе и помогна на Ани да спаси живота му. Сега държеше друго бебе, на което те двамата дадоха живот със собствените си тела. От първия миг, в който видя Ани, съдбата му се бе променила, тя бе осмислила живота му и дори бъдните години да не го даряха с нищо друго, той щеше да бъде доволен, защото това му стигаше.
ЕПИЛОГ
През следващото десетилетие блестящият млад банкер Дж. П. Морган успя да ликвидира монопола на комодора Вандербилт върху железниците. Архивът на Конфедерацията така и не се появи на бял свят, ала Рейф предположи, че тъй като Вандербилт е знаел, че Морган разполага с него, не е оказал силна съпротива. Това не беше възмездието, което самият Маккей би избрал, не приличаше на наказанието, което Атуотър бе отредил на Паркър Уинслоу преди да се оттегли от длъжността си, но може би това бе най-болезненият удар за Вандербилт.
Всъщност това вече нямаше толкова голямо значение за него. Той имаше Ани и децата, ранчото им процъфтяваше. Когато децата бяха твърде шумни, щом двете момчета дразнеха сестра си, или пък Ани бе прекарала тежък ден с пациентите си и работата във фермата не вървеше, те се измъкваха и отиваха на тяхното място, за да се любят. Рейф беше щастлив пленник на магията й и не желаеше друга участ.