— М-моля ви. — Тя с ужас осъзна, че се моли и проси. — М-много ми е с-студено.
Той се обърна и я изгледа. Широката периферия на шапката й пречеше да различи чертите му, долови само пронизващата студенина на погледа му.
— Сега не можем да спрем.
— Ами к-кога?
— Когато аз кажа.
Ала без крайните часове се точеха, ставаше все по-студено, а той все яздеше ли, яздеше. Дъхът на конете образуваше облаци от пара. Ставаше все по-стръмно и можеха да се движат само ходом, на няколко пъти той развързва юздите на кобилата й и ги държа в ръка, водейки коня плътно след неговия. Ани се опита да пресметне от колко време са на път, ала окаяното й състояние бе притъпило сетивата й и тя бе загубила представа за всичко. Поглеждаше към луната, сетне зарейваше поглед в мрака, докато сметнеше, че е минал един час, пак поглеждаше нагоре и виждаше, че нощното светило стои все на едно място.
Стъпалата й бяха вкочанени, всяко помръдване на пръстите беше истинска мъка. Краката й трепереха от изтощение, защото се придържаше с тях, за да не падне — ръцете й бяха премръзнали и не ставаха за нищо. Всяка глътка леден въздух пронизваше гърлото й, дробовете й сякаш се раздираха. Вдигна яката на палтото си и сгуши лицето си в нея, за да се приюти от студа, ала яката непрекъснато се разтваряше, а не можеше да отлепи вдървените си ръце от предната част на седлото. Имаше чувството, че при най-малкото движение ще се стовари като труп на земята.
Обзе я отчаяние. Впи поглед в широкия гръб пред себе си. Щом той продължаваше напред болен и ранен, и тя можеше. Ала физическото изтощение скоро взе връх над твърдоглавото й честолюбие. О, защо не спираше този проклетник?
Рейф не усещаше студа и болката, мислеше само как да се отдалечи колкото се може повече от Треърн. Убиецът лесно щеше да го проследи до Силвър Миза — Маккей откри един изкривен гвоздей на предната дясна подкова на коня си, а разчитането на подобна следа бе детска игра за опитен ловец като Треърн. Първата работа на Рейф в Силвър Миза бе да открие ковачницата и да подкове коня наново. Хич не му пукаше, че Треърн ще разбере това — около ковачницата имаше безброй много следи от конски копита, щеше да му е доста трудно да открие коя от тях принадлежи на дорестия жребец. Трудно беше да следиш някого в оживен град като Силвър Миза, където дирите непрекъснато се размазваха и се покриваха с нови.
Първо Треърн ще опише широк кръг около града в търсене на издайническата следа, оставена от изкривения гвоздей. Като не я намери, ще влезе в града и ще започне да разпитва наляво и надясно, но стигне ли ковачницата, ще попадне в задънена улица. След като подкова наново коня, Рейф напусна града по същия път, по който бе влязъл. След това върза дорестия жребец за едно дърво и се върна в града пеша, като се мъчеше да остане незабележим. През войната бе научил, че най-лесният начин да се скриеш е да се смесиш с тълпата. В кипящ от живот град като Силвър Миза на никой не му пукаше от поредния чужденец, дошъл да дири лесна печалба. Рейф знаеше, че ако не заглежда и не заговаря хората, никой няма да си спомня, че го е виждал.
Имаше намерение само да намери превръзки и карбол за дезинфекция, защото не искаше Треърн да разбере колко лошо е състоянието му. Врагът ще разпитва; и най-дребният факт, до който се докопа, ще му даде козове в ръцете. Докато Рейф обхождаше града в търсене на удобни пътища за бягство, пред погледа му попадна левашки изписаната табела „Д-р А. Т. Паркър“.
Скри се наблизо и започна да наблюдава входната врата на бараката, преценявайки ситуацията. Докторът май не беше вкъщи — доста хора чукаха на вратата, но никой не им отвори.
Отново го втресе, причерня му и влошаването на състоянието му го накара да действа. Доведе коня и го върза отзад в заслона. Там имаше и друг кон, което му подсказа, че докторът е някъде в града. Бараката бе доста уединена, най-близката сграда отстоеше на около стотина метра, а заслонът бе добре прикрит зад дърветата, така че там щеше да е в безопасност. Забеляза, че болните само чукат на вратата, а не влизат вътре — това му се видя малко странно, но пък му вършеше работа. Промъкна се в бараката и откри, че докторът живее в задната стая — явно затова хората чукаха на вратата. Пък може и да беше някой чудак, ала на Рейф му беше все едно — странностите на хората изобщо не го вълнуваха.
Тясната приемна и задната стая наистина създаваха впечатление за ред и придирчивост. Нямаше никакви лични вещи освен четка за коса и няколко книги; тясното легло бе старателно оправено, единствените чиния и чаша — измити и избърсани. Не обърна внимание на дрехите в шкафа — ако беше го направил, щеше да разбере, че докторът е жена, или най-малкото да предположи, че в задната стая живее жена, която се грижи за лекаря.