По первазите на прозорците бяха наредени саксийки с най-различни растения. Въздухът бе свеж и ароматен. Шкафчето за лекарства бе пълно с изсушени билки и различни прахове, а в най-тъмния и хладен ъгъл висяха марлени торбички с лековити растения. На всяка торбичка и бурканче бе поставен грижливо изписан с печатни букви етикет.
Изведнъж му причерня, главата му се замая и се олюля — искаше му се да легне. Отначало възнамеряваше само да вземе каквото му трябва и тихомълком да се измъкне, ала щом седна и се отпусна, реши да си почине няколко минути.
Необичайната слабост, която го налегна, всъщност го накара да изчака завръщането на доктора.
Чуеше ли приближаващи се към вратата стъпки, се спотайваше в ъгъла, но пациентите изчакваха малко й си тръгваха. Последния път не се чу тропане, вратата направо се отвори и в стаята влезе слаба уморена жена с голяма черна чанта.
Сега тя яздеше зад него, крепейки се със сетни сили на седлото. От студа лицето й бе бяло като платно. Той знаеше, че я е страх, но нямаше как да й обясни, че не й мисли злото, затова и не се опитваше. След няколко дни, най-много седмица, ще я върне обратно в Силвър Миза. До тогава Треърн ще е напуснал града, изгубил надежда да попадне на следите му, докато не чуе нещо ново за местонахождението на Маккей. Рейф щеше да се погрижи това да не става скоро — ще трябва пак да си смени името, да си купи нов кон, макар, че хич не му се искаше да се разделя с дорестия жребец.
Не беше кой знае какъв риск да я отвлече — хората ще видят, че конят й го няма, и ще си помислят, че е тръгнала да навести някой болен. Може би след няколко дни любопитството им ще се пробуди, но в бараката нямаше следи от борба и насилие. Черната й чанта също я нямаше, така че хората ще предположат, че е заминала да лекува някой болен някъде далеч.
В това време той ще си почине няколко дни. Усещаше как треската го изгаря, болката пронизваше хълбока му, макар че характерът й се бе променил — острите убождания отстъпиха място на тъпо придърпване. Докторката беше напълно права за състоянието му — продължаваше напред само от инат и решимост.
Преди няколко години, още преди основаването на Силвър Миза, бе виждал по тия места стара траперска колиба. Ала сега в тъмното беше адски трудно да я намери, макар че горе-долу си спомняше местоположението й. Старият особняк бе вкопал задната й част в рида, а входът й бе закрит от буйна растителност, така че трябваше да налетиш на нея, за да я забележиш.
Колибата бе изоставена още по него време, а сега сигурно бе съвсем занемарена, ала все пак щеше да ги приюти. Вътре имаше и огнище, а дърветата наоколо разсейваха дима, така че никой не можеше да предположи, че гори огън.
Болеше го главата, някой сякаш сечеше с брадва бедрените му кости — сигурни признаци на треската. Трябваше веднага да намери колибата, инак щеше да хвърли топа. Според положението на луната определи, че трябва да е около един часа сутринта — бяха яздили седем часа, значи колибата бе тук някъде. Огледа се, но бе трудно да различи подробностите на пейзажа на слабата лунна светлина. Търсеше огромен бор, повален от гръм, ала бе минало доста време и борът сигурно беше изгнил.
След около половин час ясно осъзна, че няма да намери колибата в тази тъмнина и в сегашното си състояние. Конете бяха изтощени, а докторката всеки момент щеше да се строполи на земята. Нямаше как, налагаше се да спрат. С неохота той потърси някое добре прикрито място и избра малка падина между два големи скални блока. Дръпна юздите и конят спря.
Ани беше толкова омаломощена, че в първия момент не можа да осъзнае, че са спрели. Когато най-сетне се убеди, че не се движат вече, вдигна глава и видя, че мъжът вече е слязъл от коня и стои до нея.
— Слизай!
Тя се опита, ала краката й бяха така вдървени, че не й се подчиняваха. Отчаяно извика и се претърколи през гърба на коня. Строполи се с тъп звук на студената твърда земя, сълзи й потекоха от болка. Избърса ги, но не можа да сподави стенанието, изтръгнало се от гърдите й, като се опита да седне.
Той безмълвно поведе конете нататък и благодарността й се примеси с възмущение. Беше прекалено изтощена и измръзнала, за да чувства каквото и да е.
Седеше като вкопана на земята, нямаше сила да се помръдне. Чу го как шепне нещо успокоително на конете, звукът бе едва доловим от свистенето на вятъра в короните на дърветата. Усети как мъжът се приближава към нея; бе омаломощена и вкочанена от студ, ала разбра, че и той се движи със сетни сили.
— Не мога да ти помогна — дрезгавият глас сякаш й зашлеви плесница. — Щом не можеш да станеш, ще трябва да изпълзиш до онези скали. Те ще ни пазят от вятъра. Налага се да прекараме нощта тук.