— Свари го веднага. Като буца лед съм — толкова ми е студено.
Тя въздъхна, не бе навикнала пациентите да й нареждат как да ги лекува, но в края на краищата беше все едно откъде ще започне, пък и й се щеше да се ободри с чаша кафе. Зави го с другото одеяло и започна да подрежда съчки, борови трески и цепеници в огнището.
— Не пали голям огън — изсумтя той. — Много дим не ни трябва. В дисагите имам подпалки, увити в мушама.
Тя ги намери и драсна една от тях о един камък, задушлива миризма на фосфор я удари в носа. Боровите трески се подпалиха веднага. Ани се наведе и раздуха огъня, пламъците обхванаха цепениците, тя седна и разтвори чантата си. Приличаше повече на куфар на амбулантен търговец, отколкото на лекарска чанта, ала Ани искаше винаги да има на разположение различни билки, лекове и мехлеми, тъй като често й се налагаше да се грижи за пациенти по разни диви места. Тя извади марлената торбичка с върбови кори и канчето, в което приготвяше чай.
Той лежеше по гръб, завит до брадичката с одеялото, и изпод полуспуснатите си клепачи я наблюдаваше как налива вода от манерката в канчето и го слага на огъня. Докато водата възвираше, лекарката взе едно парче марля, сложи малко стрита върбова кора върху него, добави по една щипка мащерка и канела, завърза четирите краища и пусна торбичката във водата. Отвори буркана с мед и прибави една лъжица, за да подслади чая.
— Какво сложи вътре? — попита той.
— Върбови кори, канела, мед и мащерка.
— Първо ти ще опитваш всичко, което ми даваш.
Обидата изплющя като камшик по гърба й, ала тя остана безмълвна. Чаят нямаше да й навреди, а той можеше да си мисли колкото си иска, че ще го отрови — нямаше намерение да го разубеждава. В съзнанието й още се въртеше онази ужасна мисъл, а може би и той бе усетил нещо.
— Ако сипеш лауданум в чая и ти ще заспиш — добави мъжът.
Поне я обвиняваше само, че иска да го приспи, а не да го отрови! Тя измъкна едно кафяво шишенце от чантата си и го вдигна нагоре.
— Ей, това е лауданумът! Шишето е почти пълно, можеш да се убедиш сам, че не го използвам. Ако искаш, го дръж при себе си, за да си по-спокоен! — гневно каза тя и му протегна шишето, а светлият му поглед сякаш дълбаеше в мозъка й и четеше мислите й.
Рейф се взираше в докторката и се питаше дали може да й има доверие. Много му се искаше, особено като гледаше тези нежни кафяви очи, ала през последните четири години нямаше да оцелее, ако бе вярвал на тоя и оня. Безмълвно взе шишенцето от ръката й и го постави на пода до револвера си.
Тя рязко се извърна и той разбра, че я е засегнал.
Ани извади хранителните запаси от торбата и ги подреди на пода, за да види с какво разполагат. Толкова бе гладна, че чак стомахът й се обръщаше, не знаеше дали изобщо ще може да хапне нещо.
Той имаше чайник за кафе. Тя го напълни с гореща вода и добави повече кафе от обикновено, тъй като искаше да се ободри. Имаше още доста работа. Ръцете й трепереха, докато разглеждаше продуктите, чудейки се какво да сготви. Имаше картофи, бекон, боб, лук, торбички с пшеничено и царевично брашно, компот от праскови, хляб, ориз, сирене и захар. Не беше кой знае какво, ала припасите й бяха на привършване. Предната сутрин тъкмо бе тръгнала да се запасява, когато мъжът на Еда я повика.
Беше твърде гладна, за да готви. Отчупи по едно парче хляб и сирене, раздели ги на две и предложи едната половина на мъжа.
— Не съм гладен — изсумтя той и поклати глава.
— Яж — настоя тя и набута хляба и сиренето в ръката му. — Трябва да се подкрепиш, хапни един-два залъка, а стане ли ти лошо, недей да ядеш повече. — Хляб и сирене не беше най-подходящото ястие за болен човек, но все пак беше храна, която можеше да бъде изядена веднага. По-късно, като си отдъхна и се подкрепя, ще му сваря супа, помисли си Ани. Сложи манерката близо до него и се нахвърли лакомо върху оскъдния си пай.
Той хапна само едно парче сирене, ала изяде целия хляб и почти изпразни манерката. Докато се хранеха, чаят от върбови кори възвря, Ани хвана горещото канче с един парцал, свали го от огъня и го сложи настрана да изстива.
— Защо снощи не ми даде нищо за температурата? — попита той. Лицето и гласът му отново излъчваха грубост и подозрителност.
— Високата температура не е толкова опасна — обясни му тя. — Изглежда тя помага на организма да се справи с инфекцията. Знаеш, че обгарянето на раните спира възпалителния процес, предполага се, че и високата температура има подобно въздействие. Ала ако треската продължи дълго време или температурата се покачи извънредно много, тогава става опасно, защото организмът отслабва прекалено много.
Той все още трепереше, макар и да лежеше до огъня, завит с одеяло. Водена от някакъв странен порив, тя протегна ръка и приглади назад тъмната му коса. Никога не бе срещала по-хладнокръвен и опасен мъж, ала той бе много зле и се нуждаеше от нейните грижи.