— Как се казваш? — Беше го питала и преди, ала тогава той не й отговори. Сега бяха далеч от света и на нея й се стори безсмислено той да продължава да крие името си. През ума й мина нелепата мисъл, че бе прекарала нощта в прегръдките на този мъж, а не знаеше как се казва.
Рейф първом помисли да й каже някакво измислено име, ала сетне реши, че не е необходимо. Така и така щеше да смени името си, след като я върнеше в Силвър Миза.
— Маккей. Рафърти Маккей. А твоето име как е, докторке?
— Анис — промълви тя и лека усмивка осени устните й. — Ала всички ми викат Ани.
— На мене пък ми казват Рейф — измърмори той. — Все се чудя защо хората не кръщават децата си така, както искат да им викат. — Цялото й лице грейна в усмивка, а той доволно я зяпна, очарован от движението на устните й. Ръката й все още галеше косата му, пръстите й милваха слепоочията и челото му, беше му толкова хубаво, че едва не изстена от удоволствие. Главоболието постепенно го отпускаше от нежните докосвания.
Ала тя отдръпна ръката си и той понечи да я грабне и да я притисне към гърдите си, но в последния момент се овладя. Тя щеше да изгуби ума и дума, ако го бе направил, ала чувстваше такова облекчение от ласките й… Чувстваше се толкова зле… Само Господ знаеше какво му е…
Ани наля чая в очукано тенекиено канче и надлежно отпи от течността, за да му докаже, че няма намерение да отрови. Той с мъка се изправи на лакът, пое канчето и изпи чая на четири яки глътки, разтърсвайки леко глава от горчилката.
— Пил съм и по-гадни лекарства — отбеляза той и се отпусна назад, стенейки от болка.
— Медът и канелата му придават по-приятен вкус, пък са и полезни за теб. А сега лежи и чакай чаят да подейства, в това време аз ще сваря малко супа. Течната храна е по-добра за човек в твоето състояние.
Самата тя вече се бе посъвзела, силите й се бяха възвърнали от храната, ала натрупаната умора все още си казваше думата. Мускулите й се бяха поотпуснали от здравата работа. Тя седна на пода до него, обели малко картофи, наряза ги на кубчета, изчисти и една глава лук. Нямаше достатъчно голяма тенджера, затова реши да използува тигана, добави вода, сол и малко брашно за сгъстяване и не след дълго ароматът на гозбата изпълни колибата. Огънят не беше силен, така че нямаше опасност яденето да загори, но за всеки случай тя доля вода, преди да се погрижи за раните на Рейф.
— По-добре ли си? — попита го тя и докосна с ръка челото му.
— Малко. — Болките в хълбока бяха намалели, както и главоболието. Чувстваше се уморен, замаян и сънлив, ала му беше по-топло. — Свари още от тоя чай — да има.
— Действа по-добре, ако е прясно запарен — отвърна тя с усмивка и дръпна одеялото. — Сега да видим какво става с раните.
Май че тя наистина бе сложила нещо в оня чай, защото Рейф лежеше неподвижно, докато тя събличаше ризата и панталона му и сваляше ботушите му. Остана само по чорапи и тънки долни гащи, които не можеха да прикрият издатината в областта на слабините му. Тя му нареди да легне на дясната си страна и смъкна гащите му надолу, така че Рейф се оказа кажи-речи съвсем гол. Усети как членът му помръдва и изпсува през зъби. По дяволите, ето защо жените не трябва да стават лекарки. Как да не ти стане, като нежни женски ръце те опипват навсякъде? Той погледна лицето й, ала тя изглеждаше напълно безразлична към ерекцията му. Рейф се протегна към одеялото и се покри.
Изцяло погълната от работата си, Ани разряза превръзката, прикрепваща лапите към раните. Премахна марлите и възкликна доволно, като видя, че тъмночервеният цвят е поизбледнял. Върху марлите бе засъхнала кръв, примесена с гной; тя ги остави настрана и се наведе внимателно да огледа разкъсаната от куршума плът. На повърхността на предната рана блестеше метално късче и Ани се протегна за пинцетите си. Внимателно хвана парчето олово и го отстрани.
— Още една част от куршума — заяви тя. — Имаш късмет, че не си умрял от отравяне на кръвта.
— Това ми го каза вече.
— Защото си е живата истина — отвърна Ани и продължи работата си, ала не откри повече парчета олово. Раните изглеждаха чисти. Тя ги дезинфекцира отново с карбол, сетне внимателно сложи по два шева на най-разкъсаните места, без да затваря напълно раните. Той едва забележимо потръпваше при всяко убождане на иглата и тялото му лъсна от пот. Ани доволно отбеляза този сигурен белег на подобрение — потта бе избила не само от силните болки, но и от спадането на температурата.