В този момент Маккей имаше три варианта за действие: да остане да дебне появяването на Треърн, да се върне още назад и да се опита да го изненада или да използва прикритието на нощта, за да увеличи разстоянието помежду им.
Конят му тихо изпръхтя отзад и Маккей изпсува наум. Веднага последва ответно изцвилване и то някъде съвсем близо. Рейф мигновено се претърколи и насочи дулото на пушката по посока на звука. Треърн стоеше наоколо десет метра вляво и не се знаеше кой от двамата е по-изненадан. Убиецът държеше револвер в ръка, но се целеше към коня на Маккей. Долови размърдването на Рейф и рязко се обърна. Все пак Маккей успя да стреля пръв, но Треърн отскочи настрана и избягна куршума. Отекна нов изстрел.
Рейф усети скалата зад гърба си, ловко се прехвърли през нея и се отърколи надолу. Устата му се напълни с кал и борови иглички, но това беше по-приемлив вариант, отколкото онзи да го надупчи на решето. Изплю мръсотията, полека се надигна и тръгна надясно към коня си, криейки се зад скалата.
Настроението му бе скапано. Какво, по дяволите, търсеше Треърн толкова далеч от пътеката? Явно не очакваше подобно развитие на нещата, иначе нямаше да бъде толкова изненадан, че намира плячката под носа си. Е, да, понякога и най-добрите капани не вършат работа, отгоре на всичко се бе набутал сам в ръцете на Треърн, губейки възможността да го изненада.
Промъкна се зад друг висок бор, коленичи и се вслуша в околните шумове. Добре съзнаваше, че е оплел конците. На Треърн му стигаше само да си избере едно удобно местенце, откъдето да наблюдава коня му, и да чака. Единственият му шанс бе да пречука убиеца, преди онзи да го спипа. Не му се мислеше колко хора бяха убити, опитвайки се да свършат същото нещо.
Презрителна усмивка повдигна ъглите на устата му. Мракът се сгъстяваше. Длъжен беше да покаже на Треърн кой може да пълзи по-добре в тъмното.
Затвори очи, ушите му попиваха всеки звук. Долови как цвърченето на насекомите и дървесните жаби се усилва, нощните животни се пробуждаха. Когато след десетина минути отвори очите си, зрението му се бе нагодило към мрака и той с лекота различаваше контурите на дърветата и храстите.
Маккей натъпка борови иглички между шпорите на ботушите си, за да не дрънчат, и прибра пушката в калъфа й — щеше да му пречи при пълзенето. Извади револвера от кобура, легна но корем и бавно като змия започна да пълзи към един храсталак.
Ледено студената земя му припомни, че зимата още не е разхлабила мразовитите си обятия. Денят бе сравнително топъл и той бе свалил палтото си, което бе останало вързано за седлото. Сега след залез слънце температурата бързо спадаше.
Не за пръв път береше студ, а тръпчивият аромат на борови иглички му припомни, че неведнъж бе пълзял, за да спасява кожата си. През 63-та бе обиколил всички вражески позиции, като минаваше на не повече от метър покрай янките, а след завръщането си докладва на Мозби броя и разположението на всички охранителни постове. През една дъждовна ноемврийска нощ се беше влачил в калта с куршум в крака, а янките яростно сечаха храстите подире му. Само това, че беше оплескан с кал до неузнаваемост, го спаси от явна смърт.
Отне му половин час да изпълзи нагоре по скалата и да се прехвърли от другата й страна, гърчейки се като змия, която влиза във водата. Спря и внимателно се вгледа в мрака, мъчейки се да различи сред дърветата силуета на Треърн, а слухът му се напрегна да долови иззвънтяване на подкова или цвилене. Ако преследвачът му бе толкова хитър, за какъвто го мислеше, сигурно вече бе преместил конете.
Колко време щеше да издържи Треърн да дебне нащрек, с напрегнати сетива? Непривикналите се уморяваха бързо. Маккей бе дотолкова свикнал с напрежението, че дори и не мислеше затова. Изминалите четири години не се различаваха от войната, само че сега беше сам и не освобождаваше пари, оръжие и коне от армията на Севера. Хванеха ли го сега, нямаше да го разменят срещу друг пленник; нямаше шанс да отърве кожата. За залавянето му — жив или мъртъв — бе обявена награда.
Пълзя още цял час, придвижвайки се сантиметър след сантиметър, мускул след мускул, докато наближи канарата, зад която бе вързал коня си. На всеки метър спираше и се ослушваше. Движеше се страшно бавно — за половин час бе изминал само двайсетина метра, а до скалата му оставаха не по-малко от сто. Долови слабо иззвъняване на копито по камъка — явно конят преместваше тежестта си от единия крак на другия. Долови дълбокото тежко дишане на спящо животно. Не различаваше нито собствения си кон, нито този на Треърн, но по посоката на звука разбра, че жребецът му е все още там, където го беше оставил. Треърн явно бе решил, че ще стане прекалено уязвим, докато мести конете.