Измъчваше го единствено въпросът къде е преследвачът му. На място, откъдето можеше да наблюдава коня на Маккей. На добре прикрито място. Дали още беше нащрек или сетивата му се бяха притъпили от умората и напрежението? Дали не беше задрямал?
Маккей пресметна, че бяха изминали около пет часа, откакто се бе сблъскал с Треърн, значи трябва да беше около десет часа. Врагът му бе прекалено опитен, за да сдаде багажа толкова бързо. Чак през ранните утринни часове сетивата се притъпяват, защитните инстинкти замират, клепачите се наливат с олово и тежат около двайсет кила всеки, а мозъкът се вцепенява от изтощение.
Треърн добре го познаваше, дали предполагаше, че Маккей ще атакува сега? Дали не беше решил да дремне за малко, мислейки си, че Рейф ще се опита да се добере до коня си чак преди разсъмване? Или пък, че задрямалото добиче ще се стресне и настъпилата суматоха ще го разбуди?
Маккей се ухили, обладан от безразсъдство. По дяволите, все едно беше дали ще пълзи или ще върви право напред към коня си. От опит знаеше, че смелите и безразсъдни постъпки дават по-голям шанс за успех.
Приближи се до скалата, зад която беше приютен конят, и изчака, докато пръхтенето на животното му подсказа, че жребецът се е разбудил. Почака още няколко минути, сетне безшумно се изправи на крака и се промъкна до коня, който различи миризмата му и доверчиво свря муцуна в господаря си. Маккей погали копринено гладката козина, хвана поводите и полека се плъзна на седлото.
Кръвта му кипеше, сърцето му бясно туптеше, както винаги при голяма опасност, и той здраво стисна зъби, за да удържи възторжения победен вик, напиращ в гърдите му. Жребецът вибрираше под него, усетил бясната възбуда у господаря си. Маккей изпитваше огромно удоволствие от риска.
С желязно самообладание той обърна коня и леко го смушка с пети — теренът бе неравен и трябваше да се движат ходом. Настъпи най-опасният момент, Треърн сигурно се бе събудил…
Долови лекото прищракване на ударник и мигновено се залепи за гърба на коня, рязко дръпна поводите и го пришпори. Усети огнено пронизване в левия си хълбок части от секундата преди да отекне изстрелът. Припламването пред дулото издаде позицията на Треърн и Маккей стреля преди онзи да даде втори изстрел. Едрият дорест кон излетя като стрела, окуражен от ритника на Рейф и мракът ги погълна. Чаткането на копитата не можа да заглуши лютите псувни на Треърн.
Изминаха в бесен галоп около четвърт миля, Маккей мислеше само как да спаси живота си. Адска болка изгаряше хълбока му, лепкава влага се стичаше по крачола му. Рейф обузда буйното темпо на коня, смъкна със зъби ръкавицата си, опипа тялото си и откри две дупки в ризата си, а под тях имаше и две дупки в тялото му — куршумът на Треърн го бе пронизал. Той развърза кърпата от врата си, натъпка я под ризата и силно я притисна с лакът към раните, за да спре обилното кървене.
По дяволите, беше му страшно студено! Конвулсивни тръпки го разтресоха от главата до петите, трепереше като мокро куче и едвам се сдържаше да не завие от болка. Нахлузи ръкавиците, развърза кожуха си от седлото и се уви в дебелата дреха. Продължаваше да го тресе, а кръвта се стичаше надолу по крака му. Кучият син не беше засегнал важни органи, ала кръвоизливът бе обилен.
Играта на догадки започна отново. Треърн сигурно си мислеше, че Рейф ще гледа да се отдалечи колкото се може повече до изгрев слънце. Маккей прецени, че е изминал около миля, когато достигна гъста борова гора. Реши да спре. Даде на животното малко храна и вода, потупа го шията като похвала за издръжливостта и разпъна постелката за спане. Трябваше да спре кръвоизлива и да се стопли, в противен случай Треърн щеше да го намери проснат в безсъзнание на пътеката.
Сложи манерката с вода до главата си, уви се в одеялото и легна на лявата си страна върху килима от борови иглички, така че тялото му да затиска раната на гърба, и притисна дланта си към изходната рана на корема му. Беше страшно неудобно да лежи така, щеше му се вие от болки, но по-добре да изтърпи неудобството, отколкото да му изтече кръвта. Дори и болката да го отпуснеше, не биваше да задрямва.
Не беше ял от обед, но не изпитваше глад. Пийваше по малко вода от време на време и наблюдаваше блещукането на звездите през гъстата корона на дърветата. Мъчеше се да долови и някакъв издайнически шум, макар да не очакваше Треърн да го последва веднага. Нощта го обгръщаше само с обичайните си звуци.