Рейф я наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи как налива кафе и му подава канчето. С удоволствие отпи от горещата ароматна течност, която загря вътрешностите му и усили още повече трескавата топлина, която чувстваше само като я гледа. Тя му се стори страшно притеснена тази сутрин — никога не бе изглеждала така, дори и когато умираше от страх, че ще я убие. Чувствеността й се бе се разбудила и тя приличаше на млада кобилка, хваната за пръв път натясно от настойчив жребец. Напрежението помежду им трептеше като силно обтегната струна.
Тази сутрин Ани носеше собствените, си дрехи. Блузата й бе закопчана догоре — сигурно си мислеше, че като се скрие зад барикадата от фусти, ще се предпази от него. Наивница, усмихна се Рейф под мустак. Жените не съзнават омагьосващата сила, с която привличат мъжете, обаянието, излъчвано от нежната кожа и меките извивки на телата им, дълбоката, непреодолима нужда, която кара мъжете да проникват в телата им, за да влязат в земния рай. Жените също така не разбират силата на собствените си желания и оковават телата си в железни окови. Ани сигурно не схващаше всичко това, щом се опитваше да се скрие зад безполезната стена от дрехи. Дали си мислеше, че той няма да я желае, щом не вижда голото й тяло?
Копнежът му по нея бе толкова силен, че вече се превръщаше в мъчение. На всяка цена ще я притежавам, реши Рейф, заглушавайки гласа на разума. Не можеше да я върне в Силвър Миза, преди да се напие до насита. Едвам се въздържа да не й се нахвърли още в този момент. Толкова дълго бе живял само сред смърт и горчилка, че топлината й бе възжелана от него като глътка вода за човек, изгубен в пустинята.
Само мисълта, че ще разполага с достатъчно време, за да я съблазни, и че го чака доста работа през деня, го възпря да не я събори веднага на одеялото. Времето бе застудяло чувствително, ниските черни облаци, надвиснали над билото на планината, предвещаваха сняг. Ако искаше, можеше да я заведе в Силвър Миза, преди да е паднал снегът, ала нямаше да го направи. Вероятно снегът щеше да ги затрупа; валежите в края на зимата често траеха с дни — можеше да се наложи да прекарат няколко дни, даже седмици, затворени в колибата. Ани нямаше да може да му устои, тялото й щеше да се предаде.
Затова днес трябваше да се запасят с дърва и съчки и да заложат няколко капана, за да осигурят храна за идните дни. Рейф можеше да застреля някое диво животно с пушката си, ала гърмежите щяха да отекнат надалеч, а той не искаше да се разбере, че има хора толкова високо в планината. Трябваше да измисли нещо и за конете. Не му се щеше да ги държи затворени в тесния заслон дълго време. Реши да ги спъне и да ги пусне да попасат, а в това време да построи по-широк навес. Не му се понрави идеята да бъдат далеч от конете, защото можеше да им се наложи да бягат, но нямаше как — заслонът трябваше да бъде готов още днес. Нямаше да казва на Ани, че ще завали сняг, защото мисълта, че ще трябва да прекара няколко дни затворена с него, щеше да я хвърли в паника.
Беше гладен като вълк и едвам дочака бекона и палачинките. Ани отново напълни канчето с кафе и Рейф го сложи между двамата. Не обелиха нито дума, докато се хранеха. Той лакомо поглъщаше вкусните палачинки, наслаждавайки се на вкуса на меда.
Сетне съблече ризата си, за да може Ани да прегледа раните му, и крадешком се почеса. Тя го плесна по ръката.
— Престани. Ще възпалиш шевовете.
— Какво да правя, като проклетият сърбеж ме побърква.
— Значи оздравяваш, така че не се оплаквай!
Раните се бяха затворили, кожата наоколо беше съвсем леко зачервена. Ани реши, че след два-три дни ще може да свали конците, макар че обикновено това се правеше след седмица до десет дни.
Тя намаза раните с ябълково вино, за да облекчи сърбежа, сетне наложи дебел пласт марля отгоре и направи стегната превръзка.
Рейф стоеше с разперени ръце и намръщено гледаше надолу.
— Защо ми сложи толкова дебела превръзка?
— За да предпазя раните — отвърна тя, след като приключи.
— От какво? — попита той, докато нахлузваше ризата си.
— От теб най-вече — каза тя и се наведе да подреди чантата си.
Рейф изсумтя, навлече кожуха си и измъкна една брадвичка от дисагите.
Ани се намръщи при вида на острието.
— Няма нужда да сечеш дърва. По земята има колкото искаш.
— Няма да сека дърва, а ще разширя заслона за конете — заяви мъжът и преметна пушката през рамо. — Облечи си палтото. Днес е доста студено.
Тя безмълвно се подчини. По-добре беше да не му възразява, макар че не виждаше защо трябва да разширява навеса, след като щяха да останат тук още само ден-два. Опита се да си втълпи, че той сигурно ще я върне в Силвър Миза още на следващия ден. Още малко и ще бъде свършено с изкушението — ще си бъде вкъщи, здрава, читава и девствена. Вярваше, че ще може да му устои — в края на краищата Пенелопа бе запазила целомъдрието си цели двадесет години въпреки настойчивите ухажвания на поклонниците.