Точно това бе желала винаги, години наред се бе борила да осъществи мечтата си, ала всеки път, щом някой я наречеше „Док“ или чуеше някой да казва „Доктор Паркър“, я обземаше тъга, искаше й се баща й да го чуе или да я види от нейде, ала него го нямаше. Фредерик Паркър беше прекрасен човек и прекрасен лекар. Той научи Ани да му помага още от малка и окуражаваше интереса й към медицината, предаде й всичките си знания и когато нямаше какво повече да й покаже, я изпрати да учи. Подкрепяше я по време на тежките години, докато извоюва медицинската си титла, тъй като май само те двамата смятаха, че и жените имат право да учат медицина. Състудентите й не само я отбягваха, но и всячески се мъчеха да й пречат. Ала баща й я бе научил да пази самообладание и да приема неприятностите с чувство за хумор. Той възторжено подкрепи идеята й да замине на запад да търси място, където хората се нуждаят от лекар, пък бил той и жена.
Беше прекарала около месец в Денвър, когато получи писмо от пастора им, в което й съобщаваше за внезапната смърт на баща й. Д-р Паркър бе здрав човек, макар и да се оплакваше, че вече не е млад и започва да чувства тежестта на годините. Един спокоен неделен ден, след като се нахранил добре, той притиснал гърдите си и издъхнал. Пасторът смяташе, че смъртта му е била лека.
Ани страда дълго и самотно — нямаше нито един близък човек, на когото да изплаче болката си. Когато бе тръгнала да търси късмета си по широкия свят, тя знаеше, че баща й я чака във Филаделфия, че винаги може да се завърне в родния си дом, ала след смъртта му бе останала сам самичка на произвола на съдбата. С писмо тя уреди къщата да бъде продадена, а личните й вещи да бъдат предадени на съхранение у леля й.
Искаше й се да му разкаже за живота в Силвър Миза — суров, мръсен и кипящ, за калната улица и искриците човещина, за хората, които печелеха и губеха цели състояния. Той сигурно щеше да й завиди за драматизма и богатството на работата — Ани бе видяла и рани от куршум, и измръзвания, и тежки раждания.
Здрачът се сгъстяваше, когато тя отвори вратата на дома си и се протегна за кремъка, който винаги оставяше на масичката до вратата; с помощта на парче хартия запали лампата. С уморена въздишка сложи чантата си на масата и размърда раменете и схванатия си врат. Щом пристигна в Силвър Миза, си купи кон, защото често й се налагаше да преминава големи разстояния, за да се грижи за болните си, та сега реши да нагледа животното преди съвсем да се стъмни. Държеше го в разнебитен заслон зад бараката. Реши да заобиколи отвън, за да не внася кал в стаите.
Тъкмо понечи да излезе, когато някаква сянка се размърда в отсрещния ъгъл и Ани подскочи. Притисна с ръка разтупканото си от уплаха сърце. Впери поглед в сянката и различи силуета на мъж.
— С какво мога да ви помогна?
— Търся доктора.
Тя се намръщи — ако мъжът беше тукашен, щеше да знае, че докторът е пред него. Сигурно идваше от друго място и очакваше да види мъж. Ани вдигна лампата, опитвайки се да различи чертите му. Гласът му бе нисък и дрезгав, прозвуча по-скоро като шепот, а в интонацията се долавяше проточен южняшки акцент.
— Аз съм д-р Паркър — каза тя и се приближи до него. — С какво мога да ви бъда полезна?
— Ама вие сте жена — произнесе дълбокият глас.
— Да. — Тя бе достатъчно близо, за да види трескавите му очи и да усети сладникавата миризма на инфекцията. Мъжът се беше подпрял на стената в ъгъла, сякаш се боеше, че няма да може да се изправи, ако седне на някой стол. Ани сложи лампата на масата и я насочи така, че меката светлина да достига и най-отдалечените ъгли на тясната стаичка. — Къде сте ранен?
— В хълбока.
Тя се приближи до дясната му страна, подложи рамо под мишницата му и го прегърна през гърба, за да му помогне. Мъжът изгаряше от треска, която я уплаши.
— Елате да ви прегледам.
Той се скова от докосването й. Тъмната шапка прикриваше израза на лицето му, ала тя почувства погледа му, впит в нея.
— Не се нуждая от помощ — заяви той и уверено, макар и бавно, тръгна към кушетката за прегледи.
Ани донесе лампата и запали още една, сетне дръпна завесата, която скриваше кушетката, в случай че някой друг потърси медицинска помощ. Мъжът свали шапката си, откривайки гъста рошава черна коса, нуждаеща се от вчесване, и предпазливо свлече кожуха си.