Погледна към Ани, която яздеше гордо изправена, макар че сигурно беше пребита от умора. Разбра, че тя се е превърнала в неотменна част от живота му. Всичките му решения щяха да бъдат съобразени с нея.
Преди залез слънце спряха и Рейф запали малък огън, за да не се вижда димът. След като се нахраниха, той угаси огъня и заличи всички следи. После отново се метнаха на конете, отдалечиха се с още няколко мили в бързо спускащия се мрак и спряха да пренощуват. Рейф прецени, че все още са твърдо близо до Силвър Миза, затова се мушнаха между одеялата напълно облечени. Дори не събуха обувките си. Той въздъхна, спомняйки си нощите в колибата, когато бяха спали съвършено голи.
Ани се притисна към него и обви ръцете си около мускулестия му врат.
— Къде точно отиваме в Мексико? — сънено попита тя.
И той беше размишлявал над този труден въпрос.
— Може би в Хуарец. — Нямаше да е лесно да се доберат дотам. Трябваше да пътуват през пустинята, където вилнееха апахите. От друга страна, всеки, който решеше да ги преследва, първо трябваше добре да си помисли.
Тринадесета глава
— Защо просто не си смени името и не изчезна? — попита го Ани около една седмица, след като напуснаха колибата. Тя си мислеше, че е минала една седмица, но не бе твърде убедена. Обкръжена от суровото величие на природата, тя бе загубила представа за такива придобивки на човечеството като календара например.
— Много пъти съм си сменял името — отвърна той. — Пускал съм си и брада.
— Добре, тогава как те разпознаваха?
Рейф сви рамене.
— Знаеш, че съм се сражавал заедно с рейнджърите на Мозби. Има доста снимки на полковете, направени през войната, и всеки, който разполага с достатъчно пари, би могъл да се добере до тях и да види как изглеждам. На някои снимки съм с брада, защото твърде често нямах възможност да се бръсна. Не знам каква е причината, но аз съм от тоя тип хора, дето лесно ги разпознават.
Заради очите, помисли си Ани. Който веднъж е видял тези светли кристални очи, не може да ги забрави. Дори и да си сменеше името и да си пуснеше брада, Рейф не можеше да промени погледа си.
Той застреля едно сърне и останаха два дни в един и същ лагер, за да опушат крехкото месо. Ани бе страшно доволна от почивката; макар че Рейф се бе старал да не налага бърз ход, първите няколко дни й се сториха кошмарни. Мускулите й започнаха да привикват с безкрайните часове езда и все пак двата дни, без изобщо да се качва на кон, й се сториха като истински дар от небето.
Лагерът им бе разположен в малка пещера под естествен скален навес, която беше около три метра широка и висока колкото човешки ръст. Колкото повече на юг вървяха, толкова растителността ставаше по-оскъдна, но все още имаше групички от дървета, под които можеха да се подслонят, и трева за конете. Няколко големи скални отломъка пред входа на пещерата прикриваха дима от огъня, а недалеч течеше малко поточе. Ани лежеше в прегръдките на Рейф и се чувстваше в безопасност, всичко беше почти както в колибата.
През първите дни на пътуването Рейф бе проявил търпение и не бе правил любов с нея, защото тя бе твърде изтощена, ала през тези два дни в пещерата си навакса за принудителното въздържание. Ани готвеше вечерята и го наблюдаваше как суши и опушва сърнешкото месо. Тъмната му коса бе пораснала и къдриците се виеха покрай яката му, беше толкова загорял от слънцето, че спокойно можеше да мине за апах. Обичаше го. Чувствата й се засилваха с всеки изминат ден, изместваха всичко друго от съзнанието й, вече й беше трудно да си спомня за живота в Силвър Миза.
Връзките на плътта. Ани знаеше от самото начало, че даде ли му власт над тялото си, една част от нея ще му принадлежи завинаги, но дори и женският й инстинкт не бе я подготвил за обвързващата сила на плътта. Любовта им май бе довела и до нещо друго.
Ани замислено се вгледа в пламъците на огъня. Не знаеше точно кой ден от месеца беше, така че не беше сигурна, дали менструацията й трябваше вече да е започнала, ала вече й беше време. Бяха изминали около три седмици, откакто Рейф я отвлече от Силвър Миза, а последният й цикъл бе завършил няколко дни преди това. Ани беше доста редовна в това отношение, така че вече бе започнала да се притеснява.
Не знаеше как точно ще се почувства, ако се увереше, че е бременна. Може би щеше да бъде хем ужасена, хем щастлива. Мисълта, че ще има дете от Рейф, й достави невероятно удоволствие, ала ако беше бременна, щеше да му бъде само в тежест. Той ще трябва да я остави някъде, когато бременността напредне — съзнанието й се разбунтува при мисълта, че ще трябва да се раздели с него. Ани отчаяно се надяваше да не е заченала толкова бързо.