Беше отнела човешки живот. Истинска ирония на съдбата щеше да бъде, ако за да даде живот на друго човешко същество, ще трябва да се раздели с възлюбения си. Злокобни думи за божието наказание нахлуха в съзнанието й, зловещи предзнаменования за възмездие и изкупване на греховете я хвърлиха в тревога.
Рейф вдигна поглед от работата си и видя тъмните й очи, които се взираха в огъня и сякаш крещяха от отчаяние. Все се надяваше, че тя ще превъзмогне покрусата от смъртта на Треърн, ала съвестта й не я оставяше на мира. През деня се разсейваше с работа, но вечер, щом седнеха край огъня, я налягаха мрачни мисли.
След потреса, изживян първия път, Рейф се бе научил да приема смъртта на хората, които, бе принуден да убива. За него нещата бяха прости и ясни: или тяхната смърт, или неговата. Той бе боец по природа. А Ани не беше. Именно нежността на чувствата и дълбокото и искрено милосърдие на тази жена го привлякоха. Той си спомни сякаш с неверие как на пръв поглед тя му се бе сторила кльощава, уморена и невзрачна. Не разбираше как е могъл да бъде толкова сляп, защото погледнеше ли я сега, виждаше красота, от която му секваше дъхът. Тя беше самата нежност и добрина, бе толкова мила и грижовна, всеотдайността й го бе привързала към нея с невидими нишки. Ани бе интелигентна и горда и, мили Боже, толкова красива и привлекателна, че щом я погледнеше, я пожелаваше. Когато събличаше дрехите й, сякаш развиваше драгоценен подарък, скрит под невзрачна обвивка.
Тя никога нямаше да може хладнокръвно да приема човешката смърт. А той никога нямаше да може да я гледа как страда и да не изгаря от желание да я утеши. Само че не винаги знаеше как.
— Ти ми спаси живота. — Гласът на Рейф разцепи тишината. Тя вдигна поглед, изглеждаше слисана и той се сети, че никога не бе й го казвал с думи. — Всъщност ме спаси дори два пъти — веднъж с медицинските си познания, а втория път — като застреля Треърн. Той нямаше да ми прости. — Рейф отново започна да обработва сърнешката кожа. — Веднъж Треърн тръгнал по дирите на едно седемнайсетгодишно момче, което застреляло сина на някакъв богаташ от Сан Франциско. Обявили голяма награда за залавянето му. Когато Треърн го хванал, момчето коленичило в калта и започнало да му се моли да не го убива. Плачело, сополите му потекли, кълняло се, че няма да избяга… Сигурно е знаело за позорната слава на Треърн. Вайкането и молбите не помогнали — Треърн го застрелял между очите.
Ани разбра, че Рейф иска да й докаже, че смъртта на Треърн не представлява голяма загуба за човечеството. Тя осъзна и нещо друго, което й се беше изплъзнало преди.
— Не съжалявам за това, че убих Треърн — бавно и решително произнесе Ани. Тонът й привлече вниманието на Рейф и той се взря в нея. — Съжалявам, че се наложи да извърша убийство. Но дори и онзи съдия Атуотър да ми се беше изпречил, и него щях да застрелям. — Защото избрах теб, продължи наум.
Рейф мълчаливо кимна и продължи работата си.
Ани разбърка яденето. Историята на Рейф й помогна да пропъди мрачните мисли, ала нещо в нея се бе променило завинаги. Никога вече нямаше да бъде предишната Ани.
Нощта се спусна с феерия от ярки цветове, небосводът порозовя, сетне в миг се обагри в златисто и пурупурно-червено, после избледня и настъпи тишина, сякаш светът бе затаил дъх, наслаждавайки се на великолепната картина. Хоризонтът бе озарен от ивица бледо сияние, когато Рейф поведе Ани към постелята.
— Здрасти, лагера! Ние сме приятелски настроени и няма да откажем чаша кафе, ако ни почерпите! Нашто свърши преди ден-два. Става ли?
Тъкмо привършваха със закуската. Още преди първата дума да бе отзвучала, Рейф скочи на крака и грабна пушката. Направи знак на Ани да не мърда. Викът бе дошъл иззад група пинии, разположени на около сто и петдесет метра от пещерата, затова конете, които пасяха в една падинка, скрита от скални блокове, не го бяха предупредили за появата на непознати. Рейф различи силуетите на двама конници, криещи се в сянката на дърветата. Погледът му се спря на огъня. Съвсем лека мараня къдреше въздуха над него — или някой от онези двамата имаше орлов поглед, или ги наблюдаваха отдавна. Второто бе по-вероятно.
— И ние нямаме кафе — извика в отговор Рейф. Щом присъствието им в лагера бе нежелано, конниците трябваше да продължат пътя си.
— Ами в такъв случай бихме хапнали нещо, ако ви се намира — извика единият от мъжете. — Щом нямате кафе, поне да споделим компанията ви.
Рейф хвърли един поглед към конете, но веднага отхвърли идеята за бягство. Не бяха в опасност — имаха храна и вода, освен това бяха защитени от три страни. Наоколо се простираше открита равнина, рядката растителност не можеше да ги прикрие.