Долови някакво размърдване зад гърба си. Рейф пусна юздите, светкавично се извъртя, коленичи и измъкна револвера си. Раненият явно бе имал още един пистолет, затъкнат в колана отзад на гърба му; куршумът одраска рамото му, онзи се беше мерил по-високо, ако не беше клекнал… Рейф не се премери високо.
Ловецът на награди тежко рухна назад, очите му се разшириха, устата му зина, изразявайки тъпо учудване; погледът му помръкна и лицето му се заби в калта.
Рейф се изправи на крака и успокои възбудените коне. Погледна към убития и почувства бремето на умората върху плещите си. По дяволите, нямаше ли да има край всичко това?
Прегледа оръжията на мъртвеца — бяха мръсни и неподдържани. Захвърли ги настрани, но прибра патроните. Прерови дисагите и намери кафе. Лъжливи копелета! Разседла конете, потупа ги по гърбовете и ги пусна на свобода. Не бяха расови жребци, но все пак на воля щяха да се чувстват по-добре, отколкото в ръцете на двамата убийци. Рейф прибра каквото му трябваше и се отправи към скалите.
Ани все още седеше сгушена в ъгъла. Лицето й бе бледо и напрегнато. Не помръдна, когато Рейф влезе в пещерата и стовари на земята торбата с припасите, ала очите й питащо се впиха в него.
Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и внимателно се взря в нея, търсейки следи от нараняване.
— Добре ли си?
Тя преглътна.
— Аз съм добре, но ти не си.
— Защо? — учудено попита Рейф.
— Я си виж рамото.
При тези думи той усети пареща болка в лявото си рамо и небрежно погледна към него.
— Някаква си драскотина.
— Драскотина, ама кърви.
— Малко.
Бавно и вдървено Ани изпълзя от ъгъла и донесе медицинската си чанта.
— Свали си ризата.
Той се подчини, куршумът бе прогорил плътта му, белезникава кръв се стичаше по ръката му. Рейф впи поглед в Ани. Не бе го попитала за двамата мъже.
— Първо застрелях единия — бавно каза той. — После раних другия, ала той имаше скрит пистолет в колана и стреля по мене, докато се занимавах с конете. Убих и него.
Ани коленичи и внимателно проми раната с настойка от дива леска. Течността щипеше и Рейф потръпна. Ръцете й трепереха, тя пое дълбоко дъх, за да се овладее.
— Знаех си, че ще те ранят.
— Нищо ми няма.
— Можеше и да не е така. — Някаква част от съзнанието й се учуди защо този мъж, който не бе трепнал дори и при най-жестоките болки, сега се мръщеше от някакво си парене. Ани намаза раната с мехлем от бряст и я превърза. Успокои се, като се убеди, че Рейф не е тежко ранен.
Той се чудеше дали да й разкаже всичко — все пак двамата бяха ловци на награди, ала не парите ги бяха подтикнали да стрелят по тях. Реши, че няма смисъл. Наместо това я привлече към себе си и я обсипа с целувки, искаше да се пропие с топлината й и да прогони ледения полъх на смъртта.
— Време е да тръгваме.
— Знам — въздъхна тя. Почивката й бе допаднала, ала и без друго бяха намислили да потеглят още същия ден. По-добре би било, ако не беше ги открил никой, но вече нищо не можеше да се промени.
Чудеше се как Рейф е успял да запази разсъдъка си през тези четири години — гонен като диво животно и винаги нащрек. Вече разбираше защо е толкова недоверчив.
— Аз съм ти в тежест, нали? — попита тя с лице, заровено в гърдите му — не искаше да прочете истината в очите му. — Ако не бях аз, щеше да се движиш по-бързо, а отгоре на това, ако стане нещо, ще трябва да се грижиш и за мен.
— Истина е, че щях да се придвижвам по-бързо — призна той и погали косите й. — От друга страна, те не търсят мъж и жена, които пътуват заедно, така че това ни е от полза. Ти не си бреме за мен, скъпа, предпочитам да си близо до мен, за да мога да се грижа за тебе. Ако не знаех как си и какво правиш, щях да се измъчвам много повече.
Тя вдигна глава и се насили да му се усмихне.
— Май се опитваш да ме заплениш с южняшкия си чар.
— Така ли мислиш?
— Убедена съм.
— Сигурно си права. Значи смяташ, че съм очарователен.
— Понякога — промълви тя. — Но не много често.
Той опря челото си о нейното и се засмя; Ани бе слисана — за първи път го чуваше да се смее. Бог бе свидетел, че животът му не бе твърде весел.
След малко той се отдели от нея, за да почне да стяга багажа.
— Ще тръгнем на югоизток — каза Рейф. — Право към териториите на апахите. Онзи, който реши да ни следва, добре ще трябва да си помисли, преди да го направи.
Четиринадесета глава
Яздеха през открита, равнинна местност, стръмните скалисти планински склонове оставаха все по-далеч назад. Различни кактусови растения започнаха да се появяват сред оредяващата трева. Небесният свод над главите им бе толкова син и необятен, че Ани се чувстваше като малка прашинка, зареяна в безкрайния простор. Тази мисъл й действаше някак си успокоително.