Беше прекарала целия си живот в градове, големи и малки, заобиколена от много хора. Дори и затънтеният Силвър Миза гъмжеше от народ. За пръв път осъзна какво е самота, когато Рейф я отведе високо в планините. Някаква частица от душата й, някакъв пробуден първичен инстинкт сякаш разпозна самотата и я прегърна като стар, забравен приятел. Несметните правила на цивилизацията нямаха място тук. Никой нямаше да й направи забележка, че не носи фуста, никой нямаше да я сметне за недодялана, защото не знае как се води светски разговор. Напротив, Рейф дори приветства решението й да се откаже от фустата. Чувството за свобода бавно завладя съзнанието й, проникна в порите й. Ани се чувстваше като волна птичка.
На третия ден, след като напуснаха пещерата, разбра, че не е бременна. Мислеше си, че ще въздъхне с облекчение, и чувството за неотвратима загуба я изненада. Явно желанието да роди дете от Рейф бе плод на друг първичен инстинкт, който се бе пробудил без оглед на обстоятелствата и здравия разум.
Целият й живот се бе променил коренно само за няколко седмици. Макар че от всички страни ги дебнеха опасности, Ани се чувстваше великолепно, сякаш се бе преродила. Ако не беше страхът за живота на Рейф, нищо нямаше да нарушава щастието й — само те двамата под небето. Необятността на безкрайния син простор й въздействаше толкова силно, че Ани започна да осъзнава защо древните народи са смятали слънцето за свой бог, защо се е създала представата, че раят е някъде горе, под небесния свод.
Все още страдаше, защото бе принудена да извърши убийство, но разказът на Рейф за жестокостта на Треърн й помогна да преодолее угризенията на съвестта си. Опита се да забрави случилото се и да гледа напред, както подобава на един войн. Тя не смяташе себе си за войн, но все пак живееше суров живот и се каляваше физически и духовно.
— Харесва ми тук — каза тя на Рейф един следобед, когато пурпурният здрач запълзя бавно надолу по далечния планински хребет. Ярката слънчева светлина все още ги обгръщаше, ала удължаващите се сенки нашепваха за скорошното падане на нощта.
Рейф се усмихна леко, докато погледът му я изучаваше. Тя отдавна бе зарязала фибите и кока — дългата й руса коса бе сплетена на хлабава плитка, спускаща се почти до кръста й. Пролетното слънце бе изсветлило кичурите около лицето й и те го обкръжаваха като ореол. Рейф не можеше да я накара да носи шапка — слагаше я само по пладне, а сутрин и следобед яздеше гологлава и изобщо не й пукаше, че той я гледа укорно. Въпреки това лицето й не се бе покрило със слънчев загар, вероятно изобщо нямаше да потъмнее. Цветът на кожата й бе придобил по-топъл оттенък, фустите принадлежаха на миналото — Ани избра прохладата и свободата на движенията. Дългите ръкави на блузата й бяха навити до лактите, освен когато той не я караше да ги пуска, за да се предпази от силното слънце, и горните две копчета на деколтето й винаги бяха разкопчани.
Все още бе така придирчива към чистотата и винаги изглеждаше спретната, ала вече не бе така скована и дори му се струваше щастлива. Това го учудваше, защото той бе очаквал, че Ани ще понесе тежко раздялата с медицинската си практика. Ала животът сред природата все още я очароваше с прелестта на непознатото; когато привикнеше към него, щеше отново да й липсва професията, на която се бе посветила.
— Какво ти харесва най-много? — провлачено попита той.
— Свободата — отвърна Ани и му се усмихна.
— Бягаме и ни преследват. Това ли наричаш свобода?
— Всичко около нас е свобода. — Тя показа с ръка величествения пейзаж, който ги обкръжаваше. — Природата е по-велика от човешкия живот. Тук не съществуват правила — можем да правим, каквото си искаме.
— Навсякъде има правила. Само че са различни. Във Филаделфия не можеш да ходиш без фуста, а тук — без оръжие.
— Във Филаделфия трябваше да се къпя зад затворена врата — каза Ани и посочи поточето, до което се бяха настанили. Малко по-нататък то образуваше малък естествен басейн, в който можеха да се окъпят. — Виж, тук няма врати.
Светлите му очи промениха израза си, щом се спомена за къпане. През изминалите дни трябваше принудително да се въздържа, защото Ани беше неразположена. Ако се съблечеше гола пред него, както тя явно възнамеряваше да направи, не му оставаше нищо друго, освен да започне да си блъска главата в някой камък, за да прогони натрапчивите мисли. Бе привикнал да изкарва дълго време без жена, но най-лесното нещо на света бе да свикнеш да чукаш редовно. Тиранът в панталоните му си искаше своето и Рейф се чувстваше ужасно.